Сам разтърка очи — наистина разтърка очи — и отново погледна нагоре към висящия таван с вградени флуоресцентни правоъгълници. Той все още си беше там.
„Аз не съм в същата библиотека! — помисли си той ужасено. — Ето къде е причината!“
Обърканият му ум се хвана първо за тази мисъл и после отново се върна — като котенце, което са подлъгали да се хвърли върху сянка. По стандартите на централна Айова Джънкшън сити беше доста голям град с население около трийсет и пет хиляди души, но беше смешно да се мисли, че може да поддържа две библиотеки. Освен това мястото на сградата и разположението на залата бяха същите… просто всичко останало беше друго.
За миг Сам се почуди дали не полудява, но после отхвърли тази мисъл. Огледа се и чак сега забеляза, че всички са спрели и го гледат. Всички гледаха към него. Почувства моментно лудо желание да каже: „Вършете си работата — просто отбелязвам, че тази седмица библиотеката е различна.“ Вместо това бавно тръгна към масата със списанията и взе един екземпляр от „Ю. С. нюз енд уърлд рипорт“. Запрелиства списанието с престорен интерес, а с ъгълчетата на очите си видя как хората в читалнята започват отново да се връщат към работите си.
Когато почувства, че може да се движи без ненужно да привлича ничие внимание, Сам остави списанието върху масата и тръгна към Детската библиотека. Почувства се донякъде като шпионин, който пресича територията на врага. Табелата над вратата беше същата — златни букви върху тъмен дъб, но плакатът беше различен. Червената шапчица в момента на ужасното си откритие беше заменена от племенниците на Патока Доналд — Хюи, Дюи и Луи. Те носеха бански гащета и се гмуркаха в басейн, пълен с книги. Надписът отдолу гласеше:
— Какво става тук? — промърмори Сам. Сърцето му заби учестено — усети ситни капчици пот по ръцете и гърба си. Ако беше само плакатът, щеше да помисли, че онази Лорц са я уволнили… но не беше само плакатът. Беше всичко.
Отвори вратата на Детската библиотека и надникна вътре. Видя същия приятен малък свят с ниските маси и столчета, същите светлосини завеси, същата ниска чешмичка в стената. Само че сега висящият таван тук беше като висящия таван в главната читалня, а плакатите бяха сменени. Пищящото дете в черния седан
(„Глупчо, нарекоха го Глупчо. Презират го. Мисля, че това е много полезно, не смятате ли?“)
го нямаше, нямаше го и Библиотечния полицай с шлифера и странната звезда с много лъчи. Сам се отдръпна, обърна се и бавно тръгна към главното бюро за взимане на книги. Чувстваше се така, сякаш цялото му тяло се беше превърнало в стъкло.
Двама помощник-библиотекари — момче на студентска възраст и момиче — го гледаха как се приближава. Самият Сам не беше толкова разстроен, та да не забележи, че изглеждаха малко нервни.
„Бъди внимателен. Не… бъди НОРМАЛЕН. Те вече те мислят за полупобъркан.“
Изведнъж се сети за Луки и почти го обхвана ужасен порив за разрушение. Почти се виждаше как отваря уста и крещи с пълен глас на тези двама нервни младежи и иска малко от проклетите локуми, защото това е кльопачка, кльопачка, и то каква.
Но вместо да го направи, заговори със спокоен, нисък глас.
— Може би можете да ми помогнете. Трябва да говоря с отговорника на библиотеката.
— О, съжалявам — каза момичето. — Господин Прайс не е на работа в събота вечер.
Сам погледна надолу към бюрото. Както и при предишното му идване в библиотеката, до устройството имаше малка табелка с име — но на нея вече не пишеше
Сега беше написано
Спомни си как Наоми беше казала: „Висок мъж? Слаб? Към петдесетте?“
— Не — каза той. — Не господин Прайс. Не и господин Пекъм. Библиотекарката. Арделия Лорц.
Момчето и момичето размениха озадачени погледи.
— Тук не работи никой на име Арделия Лорд — каза момчето. — Може би мислите за някаква друга библиотека.
— Не Лорд — каза им Сам. Гласът му сякаш идваше някъде отдалече. — Лорц.
— Не — каза момичето. — Сигурно грешите, сър.
Отново го гледаха внимателно и макар че Сам имаше желание да бъде настойчив и да им каже, че разбира се, че Арделия Лорц работи тук, че се е запознал с нея само преди осем дни, той се насили да се откаже. По някакъв странен начин всичко имаше смисъл, нали? Наистина, имаше смисъл в рамките на пълната лудост, но това не променяше факта, че вътрешната логика беше безупречна. Както плакатите, прозорците на покрива и стойката за списания Арделия Лорц просто беше престанала да съществува.
Наоми отново заговори в главата му: „О! Госпожица Лорц, нали? Трябва да е било забавно.“