Погледна към отсрещната страна на улицата, към библиотеката, където хората влизаха и излизаха под меката светлина на висящите лампи. Старата госпожа с криминалните романи вървеше забързано по улицата вероятно загрижена за играта си на бридж. Две момичета слизаха по стъпалата, говореха си и се смееха, притискаха книги до напъпилите си гърди. Всичко изглеждаше съвсем нормално… и, разбира се, че беше. Ненормалната библиотека беше онази, в която беше влязъл преди седмица. Предполагаше, че единствената причина странностите да не го поразят по-силно, беше, че мислите му бяха заети с онази проклета реч.
„Не мисли за това — заповяда си той, макар да го беше страх, че това ще е един от онези пъти, когато умът му просто няма да се подчини на заповедта. — Направи като Скарлет О̀Хара и остави мислите за утре. След като изгрее слънцето, всичко ще бъде много по-смислено.“
Включи колата на скорост и през целия път до дома си мислеше за това.
Глава 7
Нощни ужаси
1.
Първото нещо, което направи, след като влезе, беше да провери съобщенията, записани от телефонния секретар. Когато видя, че лампичката „ЗАПИСАНИ СЪОБЩЕНИЯ“ свети, сърцето му заби силно.
„Това ще е тя. Не знам всъщност коя е, но започвам да мисля, че тя няма да се успокои, докато не ме докара до пълна лудост.“
„Тогава не ги прослушвай“ — заговори друга част от мозъка му и сега Сам беше толкова объркан, че не можеше да каже дали това е разумна мисъл, или не. Изглеждаше разумна, но беше и малко страхлива. Всъщност…
Той осъзна, че стои, само стои, поти се и гризе ноктите си. Изведнъж изсумтя — тих, отчаян звук.
„От четвърти клас до лудницата — помисли си той. — Е, проклет да бъда, ако успееш, рожбо.“
Натисна копчето.
— Здрасти! — каза мъжки глас, дрезгав от уискито. — Говори Джоузеф Рандовски, господин Пийбълс. Сценичното ми име е Невероятния Джо. Просто се обаждам да ви благодаря, че ме заместихте на онова събрание на „Кивани“ или как се казваше. Исках да ви кажа, че се чувствам много по-добре — вратът ми е само навехнат, а не счупен, както мислеха отначало. Изпращам ви цял кочан безплатни билети за представлението. Раздайте ги на приятелите си. Бъдете здрав. Благодаря още веднъж. Довиждане.
Лентата спря. Включи се лампичката „ВСИЧКИ СЪОБЩЕНИЯ ПРОСЛУШАНИ“. Сам изсумтя по адрес на нервите си — ако Арделия Лорц искаше той да се стряска от сенки, беше получила точно това, което искаше. Натисна бутона „ПРЕНАВИВАНЕ“ и го порази една нова мисъл. Пренавиването на лентата, на която бяха съобщенията, му беше станало навик, но това означаваше, че старите съобщения изчезваха под новите. Съобщението на Невероятния Джо е изтрило предишното съобщение на Арделия. Единственото доказателство, че тази жена съществува, го нямаше.
Но това не беше вярно, нали? Съществуваше читателската му карта. Той беше стоял пред това проклето бюро за записване и я беше гледал как се подписва с големи, завъртени букви.
Сам извади портфейла си и го прерови три пъти, преди да признае пред себе си, че читателската карта също я няма. И си помисли, че знае защо. Смътно си спомняше, че я пъхна в джоба на подвързията на „Любими стихове на американския народ“.
За по-голяма сигурност.
За да не я загуби.
Страхотно. Просто страхотно.
Седна на канапето и стисна челото си с ръце. Главата започваше да го боли.
2.
След петнайсет минути вече си топлеше консерва супа на печката — надяваше се, че малко гореща храна ще му помогне за главата и отново се сети за Наоми — Наоми, която толкова приличаше на жената от плаката на Мръсния Дейв. Въпросът, дали Наоми водеше някакъв таен живот под името Сара, беше отстъпил място на нещо, което изглеждаше много по-важно поне в този момент: Наоми знаеше коя беше Арделия Лорц. Но реакцията й на името… беше малко странна, нали? Беше я стреснала за момент и тя беше започнала да се шегува по този повод, а после телефонът иззвъня — беше се обадил Бърт Айвърсън — и…
Сам се опита да повтори в ума си разговора и беше разочарован колко малко си спомня от него. Наоми беше казала, че Арделия е особена, точно така; беше сигурен в това, но почти нищо друго. Тогава не беше изглеждало толкова важно. Важното тогава беше, че кариерата му като че ли беше направила голям скок. И това все още беше важно, но сякаш бледнееше пред другото. В действителност пред другото бледнееше всичко. Мислите му продължаваха да се връщат към тази модерна глупост — висящия таван, и към ниските рафтове за книги. Не смяташе, че е луд — ни най-малко, — но започваше да чувства, че ако не се оправи с това нещо, може да полудее. Сякаш беше открил дупка в центъра на главата си — толкова дълбока, че в нея можеше да хвърляш неща, без да се чуе плясък, независимо колко големи бяха нещата, които хвърляш, или колко дълго си очаквал звука с наострени уши. Мислеше, че това чувство ще отмине — може би — но засега се чувстваше ужасно.