Завъртя газта под супата на по-слабо, влезе в кабинета и намери номера на телефона на Наоми. Той иззвъня три пъти, след което писклив старчески глас каза:
— Кой е, моля?
Сам веднага разпозна гласа, въпреки че не беше виждал собственичката му лично почти от две години. Беше разнебитената майка на Наоми.
— Здравейте, госпожо Хигинс — каза той. — Обажда се Сам Пийбълс.
Спря в очакване да чуе нейното: „О, здравей, Сам“ или може би „Как си?“, но се чуваше само тежкото емфиземно дишане на госпожа Хигинс. Сам никога не беше бил между любимците й и, изглежда, отсъствието му не беше накарало сърцето й да го обикне повече.
Тя май нямаше намерение да попита и Сам реши, че той може да го направи.
— Как сте, госпожо Хигинс?
— Понякога добре, понякога зле.
За миг се смути. Думите й приличаха на една от онези гатанки, на които няма правилен отговор. „Мъчно ми е за вас“ не ставаше, но „Радвам се, госпожо Хигинс!“ щеше да прозвучи още по-зле.
Той се спря на въпроса дали може да говори с Наоми.
— Няма я тази вечер. Не знам кога ще се върне.
— Бихте ли могли да я помолите да ми се обади?
— Лягам си. Не ме молете да й оставям бележка. Артритът ми е много зле.
Сам въздъхна.
— Ще се обадя утре.
— Утре сутрин ще ходим на църква — отбеляза госпожа Хигинс със същия безизразен, безпомощен глас, — а утре следобед е първият пикник на баптистката младеж за сезона. Наоми е обещала да помогне.
Сам реши да се откаже. Беше ясно, че госпожа Хигинс държи, колкото е възможно, да не се намесва в отношенията на дъщеря си. Накани се да се сбогува, но промени решението си.
— Госпожо Хигинс, името Лорц говорили ви нещо? Арделия Лорц?
Тежкият звук на дишането й спря по средата на вдишването. За миг по линията настана пълна тишина, а после госпожа Хигинс заговори с тих, злобен глас:
— Докога вие, безбожните езичници, ще продължавате да хвърляте името на тази жена в лицата ни? Мислите ли, че е смешно! Мислите ли, че е умно!
— Госпожо Хигинс, не ме разбрахте. Просто искам да знам…
В ухото му прозвуча остро щракване. Звучеше така, сякаш госпожа Хигинс беше строшила о коляното си суха съчка. После линията прекъсна.
3.
Сам изяде супата, после прекара половин час в опити да гледа телевизия. Не стана. Мислите му продължаваха да бъдат далеч оттук. Започваха с жената от плаката на Мръсния Дейв или с калната стъпка върху корицата на „Любими стихове на американския народ“, или с липсващия плакат на Червената шапчица. Но откъдето и да тръгваха, винаги свършваха на едно и също място — онзи съвсем различен таван над главната читалня на Обществената библиотека на Джънкшън сити.
Най-сетне той се предаде и се пъхна в леглото. Беше прекарал една от най-лошите съботи, които си спомняше, а може би и най-лошата събота в живота си. Единственото нещо, което искаше сега, беше бързо пътуване до земята на безсъзнателността, в която не се сънуват никакви сънища.
Но сънят не идваше.
Вместо него идваха ужасите.
Главният от тях беше мисълта, че губи разсъдъка си. Сам никога не беше осъзнавал колко ужасна може да бъде такава мисъл. Беше гледал филми, в които някой човек отива на психиатър и казва: „Чувствам, че обезумявам, докторе“ — и в същото време драматично се хваща за главата. Помисли си, че началото на нестабилност на разсъдъка много прилича на главоболието от много погълнати хапчета. Откри, че не е същото, когато минаха дълги часове и седми април постепенно се превърна в осми април. Повече приличаше на това да се опиташ да се почешеш по слабините и да откриеш там голяма подутина — подутина, която вероятно е някакъв тумор.
Библиотеката не можеше да се е променила толкова много само за седмица. Не можеше да е видял прозорците на покрива от читалнята. Момичето — Синтия Бериган — беше казало, че те са покрити, и то откакто тя е дошла тук — поне от година. Така че това беше някакъв вид умствено разстройство. Или тумор в мозъка. Или болестта на Алцхаймер? Много приятна мисъл. Някъде беше чел — може би в „Нюзуик“, — че жертвите на Алцхаймер стават все по-млади. Може би, целият този зловещ епизод е сигнал за настъпваща ранна сенилност?
Една неприятна дъска за обявления започна да изпълва мислите му — дъска с три думи, написани с мазни букви с цвета на червени дъвчащи бонбони. Тези думи бяха