„Не искам да мисля за това, няма да мисля за това.“
Довърши сгъстилото се мляко и се върна в леглото.
4.
Остави нощната лампа да свети и това го поуспокои. Започна да мисли, че все пак ще може да заспи, преди да настъпи топлинната смърт на вселената. Издърпа одеялото до брадичката си, скръсти ръце зад главата си и се загледа в тавана.
„НЕЩО от това трябва наистина да се е случило — помисли си той. — Не може ВСИЧКО да е било халюцинация… освен ако и това е част от него и аз се намирам в някоя от облицованите с гума стаи някъде в Сидар Рапидс, напъхан в усмирителна риза, и само си представям, че лежа в собственото си легло.“
Той беше изнесъл речта си. Беше използвал шегите от „Помагало за оратора“ и стихотворението на Спенсър Майкъл Фрий от „Любими стихове на американския народ“. И тъй като нито една от тези книги я нямаше между малкото негови книги, значи ги беше взел от библиотеката. Наоми познаваше Арделия Лорц — или поне знаеше името й — знаеше го и майката на Наоми. Знаеше го! Като че ли беше хвърлил бомбичка под креслото й.
„Мога да проверя — помисли си той. — Ако госпожа Хигинс знае името й, и други ще го знаят. Може би не студентите от Чапълтън, но хора, които са живели дълго в Джънкшън сити. Може би Франк Стивънс. Или Мръсния Дейв…“
В този миг Сам заспа. Пресече почти неусетната граница между будното състояние и съня, без да усети — мислите му не прекъснаха, а започнаха да се извиват във все по-странни и приказни форми. Формите се превърнаха в сън. А сънят стана кошмар. Той отново беше на „Улица Ангъл“, а тримата алкохолици бяха на верандата и се трудеха над плакатите си. Попита Дейв какво прави.
„А, просто убивам времето“ — каза Дейв и после плахо обърна плаката така, че Сам да може да го види.
Беше портрет на Глупчо. Той се печеше на шиш над открит огън. Стискаше в ръка шепа разтопени червени дъвчащи бонбони. Дрехите му горяха, но той беше още жив. Пищеше. Думите, изписани над този ужасен образ, бяха:
ДЕТСКА ВЕЧЕРЯ В ХРАСТИТЕ НА ОБЩЕСТВЕНАТА БИБЛИОТЕКА ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ФОНДА НА БИБЛИОТЕЧНАТА ПОЛИЦИЯ ОТ ПОЛУНОЩ ДО 2 ЧАСА СУТРИНТА ЕЛАТЕ ВСИЧКИ „ТОВА СЕ КАЗВА КЛЬОПАЧКА!“
„Дейв, това е ужасяващо“ — каза Сам в съня си.
„Съвсем не — отговори Мръсния Дейв. — Децата го наричат Глупчо. Обичат да го ядат. Мисля, че това е много полезно, а вие как мислите?“
„Виж! — извика Рудолф. — Виж, това е Сара!“
Сам вдигна поглед и видя Наоми да пресича пълната с отпадъци, буренясала земя между „Улица Ангъл“ и центъра за претопяване. Движеше се много бавно, защото буташе количка за пазар, пълна с екземпляри от „Помагало за оратора“ и „Любими стихове на американския народ“. Зад нея слънцето залязваше в мрачни червени отблясъци от пещ, а по релсите бавно се движеше дълъг пътнически влак на път към необятната западна Айова. Беше дълъг почти трийсет вагона и всички те бяха черни. От прозорците се развяваше креп. Сам разбра, че това е погребален влак.
Обърна се към Мръсния Дейв и каза:
„Името й не е Сара. Това е Наоми. Наоми Хигинс от Провърбия.“
„Съвсем не — каза Мръсния Дейв. — Идва смъртта, господин Пийбълс. Смъртта е жена.“
Тогава Луки запищя. Ужасните му викове бяха като квичене на прасе.
„Тя носи локуми. Тя носи локуми! О, Боже, тя носи много проклети локуми!“
Сам се обърна, за да види за какво говори Луки. Жената се беше приближила, но това вече не беше Наоми. Беше Арделия. Беше облечена в шлифер с цвета на зимен буреносен облак. Количката пред нея беше пълна не с локуми, както беше казал Луки, а с хиляди червени дъвчащи бонбони. Докато Сам я гледаше, Арделия започна да вади пълни шепи от тях и да ги натиква в устата си. Зъбите й вече не бяха изкуствени — бяха дълги и безцветни. Заприличаха му на вампирски зъби — остри и ужасно силни. Като се мръщеше тя затвори пълната си с бонбони уста. Навън бликна ярка кръв, образува розов облак в светлината на залеза и се застича по брадичката й. Отхапаните бонбони нападаха по буренясалата земя, пръскайки кръв.
Тя вдигна ръце и те се превърнаха в закривени птичи крака.
„Тиии изгууби КНИИИГИТЕ!“ — запищя тя и се нахвърли върху Сам.
5.
Събуди се в треска, от която не можеше да си поеме дъх. Беше извадил одеялата от чаршафите и ги беше струпал на потна топка на края на леглото. Часовникът на нощното шкафче показваше 5,53.
Стана. Хладният въздух в спалнята успокои и освежи потната му кожа, отиде в банята и се облекчи. Главата тъпо го болеше — или в резултат от среднощното бренди, или от напрежението на съня. Отвори аптечката, взе два аспирина и после се довлече отново до леглото. Издърпа завивките, колкото можа. Усещаше остатъците от кошмара във всяка мокра гънка на чаршафите. Нямаше да заспи отново — знаеше това — но можеше поне да полежи, докато кошмарът се разсее.