Когато главата му докосна възглавницата, той осъзна, че знае още нещо — нещо толкова изненадващо и неочаквано, колкото беше внезапното му откритие, че жената от плаката на Мръсния Дейв беше неговата приходяща секретарка. Това ново откритие също се отнасяше до Мръсния Дейв… и Арделия Лорц.
„Това беше сън — помисли си той. — Там го разбрах.“
Заспа дълбоко и естествено. Вече не сънува нищо и когато се събуди, беше почти единайсет часът. Камбаните на църквата призоваваха вярващите на служба, а навън беше прекрасен ден. Гледката на ярката нова трева, огряна от слънцето, го накара да се почувства добре — нещо повече, да се почувства почти прероден.
Глава 8
„Улица Ангъл“ (II)
1.
Направи си късна закуска — портокалов сок, омлет от три яйца със зелен лук, голяма чаша силно кафе — и си помисли дали да отиде отново на „Улица Ангъл“. Все още си спомняше момента на просветление, който беше изпитал през време на краткия си период на будуване, и беше абсолютно сигурен, че интуицията му не го лъже, но се чудеше дали наистина му се иска все още да се занимава с тази побъркана история.
Под ярката светлина на пролетното утро страховете от миналата нощ изглеждаха както далечни, така и абсурдни и той почувства силно изкушение — почти необходимост — просто да остави нещата така. Нещо се беше случило с него, мислеше си той — нещо, което нямаше разумно, рационално обяснение. Въпросът беше — и какво от това?
Беше чел за такива неща — за призраци, предчувствия и превъплъщения, но интересът му към тях беше съвсем слаб. Обичаше от време на време да гледа някой филм на ужасите, но нищо повече. Беше практичен човек и не виждаше никакво практическо приложение на паранормалните явления… ако въобще съществуваха. Беше му се случило едно… е, можеше да се нарече събитие — не можеше да намери по-добра дума. Сега събитието беше свършило. Защо да не приключи с това?
„Защото тя каза, че иска книгите да се върнат до утре — какво ще кажеш за това!“
Но сега случката сякаш нямаше власт над него. Въпреки съобщението, което беше предала на телефонния му секретар, Сам вече не вярваше в Арделия Лорц.
Това, което наистина го интересуваше, беше собствената му реакция на случката. Спомни си една лекция по биология от колежа. Преподавателят им беше започнал с тезата, че човешкото тяло притежава изключително ефикасен начин, по който се справя с попаднали в него чужди организми. После каза, че понеже на хората се натрапват всички лоши болести — рак, грип и венерически болести например сифилис, те са склонни да повярват, че са много по-уязвими, отколкото всъщност са.
Човешкото тяло — беше казал преподавателят — си има свои „зелени барети“. Когато външна сила го атакува, дами и господа, отговорът на тези части е бърз и безмилостен. Няма никакви отстъпки. Без тази армия от тренирани убийци всеки от вас би умрял поне двайсет пъти, преди да е навършил една година.
Основният похват, който използва човешкото тяло, за да се освободи от нашествениците, е изолирането им. Нашествениците първо се обкръжават, отрязват се пътищата към източниците им за хранене, които им трябват, за да живеят, а после или ги изяждат, или ги оставят да умрат от глад.
Миналата нощ той беше изпитал умствения еквивалент на приближаваща се настинка. Тази сутрин нашественикът — заплаха за чистите му, рационални възприятия — беше вече обкръжен. Отрязан от хранителните му запаси. Сега всичко вече беше само въпрос на време. И част от него предупреждаваше останалата част, че като разследва този въпрос повече, той може би подхранва неприятеля си.
„Значи така се случва това — помисли си той. — Значи затова светът не е пълен със съобщения за странни преживявания и необясними явления. Умът ги опитва… колебае се известно време… после контраатакува.“
Но той беше любопитен. Там беше работата. Не беше ли казано, че човек не трябва да се навира на вълка в устата, но и че настойчивостта се възнаграждава?
„Кой? Кой беше казал това?“
Не знаеше… но мислеше, че може да разбере. В местната библиотека. Сам се усмихна и отнесе чиниите в мивката. И откри, че вече е взел решение — щеше да разследва тази луда история още малко.
Съвсем малко.
2.
Сам пристигна отново на „Улица Ангъл“ към дванайсет и половина. Не се изненада ужасно, когато видя стария син датсун, паркиран в двора. Паркира зад него, слезе и изкачи паянтовите стъпала отвъд табелата, която му казваше, че трябва да остави всички бутилки, които носи, във варела за отпадъци. Почука, но не получи отговор. Бутна вратата и пред него се откри широк хол, в който нямаше мебели… ако не се броеше телефонният автомат по средата на хола. Тапетите бяха чисти, но избелели. Сам видя едно място, където бяха поправяни с лепенки „скоч“.