„Утре сутрин ще ходим на църква — беше казала госпожа Хигинс, — а утре следобед е първият пикник на баптистката младеж за сезона. Наоми е обещала да помогне.“ Чудеше се дали госпожа Хигинс знае, че дъщеря й прекарва следобеда не с баптистите, а с алкохолиците, и предположи, че знае. Помисли и че разбира защо Наоми така бързо беше решила, че две срещи със Сам Пийбълс са достатъчни. Навремето беше помислил, че е свързано с религията, а и Наоми даже не се беше опитала да обясни, че е нещо друго. Но след първата среща, която беше ходене на кино, тя се беше съгласила да излезе с него още веднъж. След втората среща всякакъв романтичен интерес, който беше изпитвала към него, престана. Или поне така изглеждаше. Втората среща беше вечеря. И той беше поръчал вино.
„Добре, за Бога — откъде можех да знам, че тя е алкохоличка? Да не би да чета мисли?“
Отговорът, разбира се, беше, че той не би могъл да знае… но въпреки това лицето му стана още по-горещо.
„А може би не е било само пиенето… или не само пиенето. Може би е имала и други проблеми.“
Внезапно се запита какво би се случило, ако Бърт Айвърсън и Елмър Баскин — и двамата от силните на деня, открият, че той знае, че те принадлежат към най-голямото тайно общество в света. Може би нищо — той не знаеше достатъчно за АА, за да бъде сигурен. Но знаеше две неща: че първото „А“ означава „анонимни“, а това бяха мъже, които можеха да провалят амбициите му за разрастване на бизнеса, ако решеха да го направят.
Реши да си тръгне, колкото е възможно по-бързо и по-тихо. За негова чест това решение не се базираше на лични съображения. Хората, които седяха на ливадата в задния двор на „Улица Ангъл“, имаха сериозен общ проблем. Той беше открил това случайно и нямаше намерение да остава и да подслушва преднамерено.
Докато се връщаше по коридора, видя куп нарязана хартия, оставена върху телефонния автомат. Остатък от молив, привързан с конец за стената до телефона. Импулсивно взе един лист и написа бележка.
Дейв,
Минах оттук тази сутрин, за да те видя, но нямаше никого. Искам да приказвам с теб за една жена на име Арделия Лорц. Имам чувството, че знаеш коя е тя и искам да разбера нещо за нея. Ще ми се обадиш ли следобед или довечера, ако имаш възможност? Номерът ми е 555–8699. Благодаря много.
Написа отдолу името си, сгъна листа и написа отгоре името на Дейв. За момент помисли да го отнесе в кухнята и да го сложи върху плота, но реши, че не иска някой от тях — най-вече Наоми — да се разтревожи, че той може да ги е видял при техните странни, но може би полезни занимания. Вместо това го постави върху телевизора в общата стая с името на Дейв отгоре. Помисли да остави четвърт долар за телефон до бележката, но реши да не го прави. Дейв можеше да го разбере погрешно.
После излезе радостен, че е отново на слънце и не са го открили. Когато отново влезе в колата си, видя лепенката на бронята на датсуна на Наоми. На нея пишеше:
БОГ Е С НАС И В НАС
По-добре Бог, отколкото Арделия — промърмори Сам и излезе на заден ход на пътя.
3.
През късния следобед недоспиването от миналата нощ започна да си казва думата и Сам бе завладян от непреодолима сънливост. Той включи телевизора, намери някакъв показен бейзболен мач между Синсинати и Бостън, който бавно течеше в осмата си част, легна на канапето да го гледа и почти незабавно задряма. Преди дрямката да успее да се развие до истински сън, телефонът иззвъня и Сам трябваше да стане, за да отговори, замаян и объркан.
— Ало?
— Не искайте да говорим за тази жена — каза Мръсния Дейв без какъвто и да било предговор. Гласът му трепереше и той едва успяваше да го владее. — Не искайте дори да мислите за нея.
„Докога вие, безбожните езичници, ще продължавате да хвърляте името на тази жена в лицата ни? Мислите ли, че е смешно! Мислите ли, че е умно?“
Цялата сънливост на Сам моментално изчезна.
— Дейв, какво има около тази жена? Всички реагират като че или тя е дяволът, или не са чували за нея. Коя е тя? Какво, по дяволите, е направила, за да ви подлуди по този начин?
Последва дълго мълчание. Сам чакаше, а сърцето му биеше в гърдите и гърлото му. Щеше да си помисли, че връзката е прекъснала, ако не чуваше как Дейв дишаше на пресекулки.
— Господин Пийбълс — каза той най-после, — вие ми помагате много от години. Вие и някои други ми помогнахте да оживея, когато аз дори не бях сигурен, че сам го искам. Но не мога да говоря за тази кучка. Не мога. И ако разбирате кое е добро за вас, не бихте говорили за нея с никого.