— Звучи като заплаха.
— Не! — каза Дейв. Гласът му бе повече от изненадан — беше шокиран. — Не, само ви предупреждавам, господин Пийбълс — както бих направил, ако ви бях видял да ходите около някоя стара яма, в която са израсли бурени и не можете да видите дупката. Не говорете за нея и не мислете за нея. Нека мъртвите си останат мъртви.
„Нека мъртвите си останат мъртви.“
По някакъв начин това не го изненада — всичко, което се беше случило (може би с изключение на съобщението, оставено на телефонния му секретар), водеше към едно и също заключение — че Арделия Лорц вече не е между живите. Той — Сам Пийбълс, провинциален агент на недвижими имоти и застраховки, — беше говорил с призрак, без да знае това. Говорил с нея? По дяволите! Беше извършил сделка с нея! Беше й дал два долара, а тя му беше дала читателска карта.
Така че той не беше съвсем изненадан… но въпреки това по белите шосета на скелета му тръгна някаква дълбока студенина. Погледна надолу и видя, че целите му ръце са настръхнали.
„Трябваше да я оставиш на мира — нареждаше част от ума му. — Нали ти казвах?“
— Кога е умряла? — попита Сам. Гласът му звучеше мрачно и глухо в собствените му уши.
— Не искам да говоря за това, господин Пийбълс! — Гласът на Дейв звучеше почти истерично. Трепереше, премина в по-висок регистър, почти във фалцет, и там прекъсна. — Моля ви!
„Остави го на мира — сърдито извика Сам на себе си. — Няма ли си достатъчно проблеми и без тези глупости?“
Да. И можеше да остави Дейв на мира — сигурно имаше и други хора в града, които биха говорили с него за Арделия Лорц… ако може да намери начин да ги попита, начин, който да не ги накара да викат за помощ — така беше. Но имаше и друго нещо — нещо, което може би само Мръсния Дейв Дънкан можеше да му каже със сигурност.
— Някога си рисувал плакати за библиотеката, нали? Мисля, че разпознах стила ти от плаката, който правеше вчера на верандата. Всъщност почти съм сигурен. Един, който показва момченце в черна кола. И мъж с шлифер — Библиотечния полицай. Нали…
Внезапно Дейв избухна в такъв писък на срам, печал и страх, че Сам млъкна.
— Дейв? Аз…
— Оставете я на мира! — изплака Дейв. — Нищо не мога да направя, затова не можете ли просто да я оставите…
Риданията му рязко отслабнаха и се чу шум, като че ли някой друг взе слушалката от ръцете му.
— Престани — каза Наоми. И тя сякаш щеше да се разплаче, но освен това беше бясна. — Не можеш ли просто да престанеш, ужасен човек такъв?
— Наоми…
— Когато съм тук, името ми е Сара — каза тя бавно, — но те мразя еднакво и под двете си имена, Сам Пийбълс. Никога вече няма да стъпя в кантората ти. — Тонът й започна да се повишава. — Защо не го оставиш на мира? Защо трябва да разравяш тези стари мръсотии! Защо?
Извън нерви, трудно владеещ се, Сам каза:
— Защо ме прати в библиотеката? Ако не искаше да се срещна с нея, Наоми, защо въобще ме прати в проклетата библиотека?
Чу въздишка на другия край на линията.
— Наоми? Не можем ли…
Чу се щракване — тя затвори телефона.
Връзката прекъсна.
4.
Сам остана в кабинета си почти до девет и половина. Ядеше ментолки и пишеше имена едно след друго в същия бележник, който беше използвал, когато съставяше речта си. Поглеждаше за малко всяко име, после го зачертаваше. Шест години му бяха изглеждали дълъг период за живеене на едно място — поне до тази вечер. Тази вечер му изглеждаха като много по-кратко време — като уикенд например.
Написа „Крейг Джонс“.
Загледа се в името и си помисли: „Крейг може да знае за Арделия… но ще иска да знае защо се интересувам.“
Познаваше ли Крейг достатъчно добре, за да му отговори искрено? Отговорът на този въпрос беше твърдо „не“. Крейг беше от по-младите адвокати на Джънкшън сити и беше наистина преуспял. Няколко пъти бяха обядвали заедно по работа… а и, разбира се, клуба „Ротари“… и Крейг веднъж го беше поканил на вечеря у тях. Когато се срещнеха на улицата, разговаряха сърдечно — понякога за работа, по-често за времето. Все пак това не беше приятелство и ако Сам искаше да довери тази побъркана история на някого, искаше да бъде на приятел, а не на колега, който го нарича „братче“ след втория джин-физ.
Задраска името на Крейг от списъка.
След като беше дошъл в Джънкшън сити, той беше имал двама доста близки приятели — единият — фелдшер в кабинета на доктор Мелдън, а другият — градски полицай. Ръс Фрейм — приятелят му фелдшер — се беше преместил на по-добре платена работа в Гранд Рапидс в началото на 1989. А от първи януари Том Уайклиф управляваше новия Съвет за контрол на движението към пътната полиция на Айова. Оттогава беше загубил връзка и с двамата — той завързваше приятелства бавно, а и не успяваше да ги поддържа.