Което значеше какво?
Сам не знаеше. Знаеше, че името на Арделия Лорц действаше на някои хора в Джънкшън сити като електрически ток. Знаеше — или смяташе, че знае — че се е срещнал с нея, въпреки че е мъртва. Дори не можеше да каже пред себе си, че е срещнал нейна роднина или някоя луда, която нарича себе си Арделия Лорц.
Защото…
„Мисля, че съм срещнал призрак. Всъщност мисля, че съм срещнал призрак вътре в призрака. Мисля, че библиотеката, в която влязох, беше Градската библиотека на Джънкшън сити, каквато е била, когато Арделия Лорц е била жива и е работила там. Мисля, че затова всичко изглеждаше толкова странно и необичайно. Не беше като пътешествие във времето — или както аз си представям пътешествието във времето. Беше по-скоро като пропадане в небитието. И беше истинско. Сигурен съм, че беше истинско.“
Спря мисълта си. Барабанеше с пръсти по бюрото.
„Откъде ми се обади тя? Имат ли в небитието телефони?“
Загледа се продължително в списъка зачертани имена, после бавно откъсна жълтия лист от бележника. Смачка го и го хвърли в кошчето.
„Трябваше да се откажеш от това“ — продължаваше да нарежда част от него.
Но не се беше отказал. Сега какво?
„Обади се на някой от хората, на които имаш доверие. Обади се на Ръс Фрейм или Том Уайклиф. Просто вдигни телефона и се обади.“
Но той не искаше да го направи. Поне не тази вечер. Това му заприлича на ирационално, полусвръхестествено чувство — напоследък беше предал и получил много неприятни сведения по телефона, или поне така му се струваше, — но беше прекалено уморен, за да се пребори с него тази вечер. Ако можеше да поспи малко по-добре тази нощ, утре сутрин, когато ще е свеж, ще му се случи нещо по-добро, нещо по-конкретно. Освен това предполагаше, че трябва да оправи отношенията си с Наоми и Дейв Дънкан… но първо искаше да разбере какъв вид отношения бяха това.
Ако можеше.
Глава 9
Библиотечния полицай (I)
1.
Наистина спа добре. Нямаше сънища, а на следващата сутрин под душа съвсем естествено му хрумна една идея — така идват идеите, когато тялото ти е отпочинало и умът ти не е бил буден толкова дълго, че да се задръсти от глупости. Обществената библиотека не беше единственото място, където можеше да се намери информация. Когато информацията е от областта на местната история — скорошната местна история, от която се интересуваш, това дори не е най-доброто място.
— „Газет“! — възкликна той и пъхна главата си под струята на душа, за да изплакне сапуна.
След двайсет минути вече беше долу — облечен, само без сако и връзка — и пиеше кафе в кабинета си. Бележникът отново беше пред него и на листа имаше начало на нов списък.
1. Арделия Лорц — коя е тя? Или коя е била тя?
2. Арделия Лорц — какво е направила?
3. Обществената библиотека на Джънкшън сити — ремонтирана ли е? Кога? Снимки?
В този момент иззвъня звънецът на вратата. Сам погледна часовника и тръгна да отвори. Минаваше осем и половина — време за започване на работа. Значи можеше да отскочи до „Газет“ в десет — време, в което обикновено правеше почивка за кафе — и да провери някои стари броеве. Кои точно? Все още се чудеше — някои несъмнено щяха да дадат резултат по-бързо от други, — докато бъркаше в джоба си за монета за вестникарчето. Звънецът звънна отново.
— Идвам веднага, Кийт! — извика той, излезе в антрето и хвана дръжката. — Недей да чупиш звъ…
В този миг вдигна поглед и видя зад тънкото перде, закачено на прозорчето на вратата, силует, много по-едър от този на Кийт Джордан. Умът му беше зает — повече го беше грижа за предстоящия ден, отколкото за този сутрешен понеделнишки ритуал — плащането на вестникарчето, но внезапно разхвърляните му мисли бяха пронизани от леденото острие на чист ужас. Не беше необходимо да вижда лицето — дори през пердето той позна формата, конструкцията на тялото… и, разбира се, шлифера.
Устата му се изпълни с вкус на червени дъвчащи бонбони — силен, сладък и неприятен.
Пусна дръжката на вратата, но закъсня с един миг. Бравата беше щракнала и в същия момент фигурата, която стоеше на прага, рязко отвори. Сам отхвръкна назад, в кухнята. Размаха ръце, за да запази равновесие, и успя да събори на пода и трите палта, които висяха на закачалката в антрето.
Библиотечният полицай влезе заедно със собствената си обвивка от студен въздух. Влезе бавно, като че ли пред него беше цялото време на света, и затвори вратата след себе си. В едната си ръка държеше вестника „Газет“ на Сам, грижливо увит и сгънат. Повдигна го като жезъл.