— Донесох ви вестника — каза Библиотечният полицай. Гласът му беше странно далечен, като че ли идваше до Сам през дебело стъкло. — Щях и да платя на момчето, но то бързаше да си отиде. Чудя се защо.
Придвижи се към кухнята — към Сам, който се беше свил зад плота и гледаше нашественика с огромните, шокирани очи на ужасено дете, на някакъв беден четвъртокласник Глупчо.
„Това си го представям — помисли Сам — или имам кошмар — толкова ужасен кошмар, че този който имах преди две нощи, изглежда пред него като сладък сън.“
Но не беше кошмар. Беше ужасяващо, но не беше кошмар. Сам нямаше време да се надява, че въпреки всичко е полудял. Лудостта беше нещо ужасно, но нищо не можеше да бъде толкова ужасно, колкото това нещо с форма на мъж, което беше влязло в къщата му — това нещо, което вървеше заедно със собствената си част от зимата.
Къщата на Сам беше стара и таваните бяха високи, но Библиотечният полицай трябваше да се наведе при влизането си, а дори и в кухнята върхът на сивата му филцова шапка почти стигаше тавана. Това значеше, че е висок много над два метра.
Тялото му беше увито в шлифер с оловния цвят на мъгла по здрач. Кожата му беше восъчнобяла. Лицето му беше безжизнено, като че ли той не разбираше нито от доброта, нито от любов, нито от милост. Устата му беше с очертанията на абсолютна, безстрастна власт и за миг Сам объркано помисли как беше изглеждала затворената врата на библиотеката — като прорез за уста върху лицето на гранитен робот. Очите на Библиотечния полицай изглеждаха като сребърни кръгчета, пробити от миниатюрни ловджийски сачми. Бяха оградени от розово-червена плът, която сякаш беше готова да започне да кърви. Нямаха мигли. Най-лошото от всичко беше следното: това беше лице, което Сам познаваше. Днес едва ли беше първият път, когато се беше свивал в ужас пред този черен поглед… Някъде далече в съзнанието си Сам чу глас, който каза със съвсем лека следа от фъфлене: „Ела с мен, синко… Аз съм полицай.“
Белегът изпъкваше в географията на лицето му — точно както в представата на Сам, — минаваше през лявата буза, под лявото око, над хрущяла на носа. Като се изключи белегът, това беше мъжът от плаката… или може би не? Вече не беше сигурен.
„Ела с мен, синко… Аз съм полицай.“
Сам Пийбълс, любимец на „Ротари клуб“ в Джънкшън сити, се подмокри. Почувства как пикочният му мехур се изпразни в топла струя, но това изглеждаше много далечно и маловажно. Това, което беше важно, беше, че в кухнята му имаше чудовище, а най-ужасното нещо за това чудовище беше, че Сам почти познаваше лицето му. Почувства как една тройно заключена врата на дъното на ума му се опитва да се отвори. Не мислеше за бягство. Мисълта да се измъкне беше извън въображението му. Той отново беше дете, което бяха хванали на местопрестъплението,
(книгата не е „Помагало за оратора“)
когато прави нещо ужасно лошо. Вместо да избяга
(книгата не е „Любими стихове на американския народ“)
той бавно се наведе над мокрите си слабини и се строполи между двата високи стола, които бяха до плота, с прострени сляпо над главата ръце.
(книгата е)
— Не — каза той с дрезгав, безсилен глас. — Не, моля ви, не, моля, моля, недейте. Ще бъда добър, моля не ми правете това.
Не можеше да каже нищо друго. Но това нямаше значение — великанът в шлифер с цвят на мъгла
(книгата е „Черната стрела“ от Робърт Луис Стивънсън)
стоеше точно над него.
Сам отпусна глава. Тя сякаш тежеше един тон. Погледна към пода и несвързано се помоли когато вдигне очи — когато има сила да вдигне очи — фигурата да я няма.
— Погледни ме — заповяда далечният, тътнещ глас. Беше гласът на бога на злото.
— Не — извика Сам с пищящ, бездиханен вопъл, после избухна в безпомощен плач. Не беше просто от ужас, макар че ужасът беше съвсем истински, съвсем силен. Имаше и студена тръпка на детска уплаха и детски срам. Тези чувства се залепиха като отровен сироп за това, което той не смееше да си спомни — нещото, което се отнасяше за книга, която никога не беше чел: „Черната стрела“ от Робърт Луис Стивънсън.
Бам!
Нещо удари Сам по главата и той изкрещя.
— Погледни ме!
— Не, моля, недейте — изплака Сам.
Бам!
Той вдигна глава, предпазваше очите си с омекнала като гума ръка и точно в този миг ръката на Библиотечният полицай се спусна отново.
Бам!
Удряше Сам със собствения му навит на руло вестник „Газет“, биеше го така, както се бие непослушно кученце, което се е напикало на пода.