Сам стисна ръката й и каза, че се радва да се запознае с нея. Направи го с усилие. Помисли си, че да говори с хора — и да докосва, особено да докосва — щеше да изисква усилия от него още известно време. Цялата стара лекота, изглежда, беше изчезнала.
Тя го поведе към стълби, постлани с килим, и щракна ключа на лампата. Стълбището беше тясно, а крушката — слаба, и Сам веднага почувства как ужасите започнаха да го изпълват. Те идваха нетърпеливо — така, както любителите се събират около човек, който им раздава гратиси за някакво страхотно шоу, за което билетите са продадени. Библиотечният полицай можеше да е там долу и да го чака в тъмнината. Библиотечният полицай с мъртвешки бялата си кожа и лекото си, но натрапчиво познато фъфлене.
„Спри — каза си той. — А ако не можеш да спреш, то поне се овладей, за Бога. Налага се. Защото това е единственият ти шанс. Какво ще правиш, ако не можеш дори да слезеш по едно стълбище до просто учрежденско мазе? Просто ще се скриеш в къщата си и ще чакаш да стане полунощ?“
— Това е моргата — каза Дорийн Макгил и посочи с пръст. Явно беше дама, която сочеше с пръст при всеки удобен случай. — Трябва само да…
— Морга — попита Сам и се обърна към нея. Сърцето му започна бързо да бие в ребрата. — Морга?
Дорийн Макгил се засмя.
— Всички го казват — просто така. Ужасно е, нали? Но така я наричат. Мисля, че това е някаква глупава вестникарска традиция. Не се безпокойте, господин Пийбълс — там долу няма трупове — само много и много ролки с микрофилми.
„Не бих бил толкова сигурен“ — помисли Сам, докато я следваше надолу по застланите с килим стълби. Беше много радостен, че тя води.
Тя щракна няколко ключа в основата на стълбите. Светнаха множество флуоресцентни лампи, вградени в нещо, което приличаше на огромна по размери форма за лед, обърната наопаки. Те осветиха голяма, ниска стая, застлана със същия килим, както и стълбите. Беше облицована с рафтове, пълни с малки кутии. Покрай лявата стена имаше устройства за четене на микрофилми, които приличаха на футуристични сешоари. Бяха в същия син цвят, както и килима.
— Исках да ви кажа, че трябва да се разпишете в книгата — каза Дорийн. Тя отново посочи с пръст — този път към една голяма книга, прикрепена с верига на масата до вратата. — Трябва да запишете и датата и времето, когато сте влезли, което значи… — тя погледна часовника си — десет и двайсет, а също и времето, когато излезете.
Сам се наведе и се подписа в книгата. Името над неговото беше Артър Мийчъм. Господин Мийчъм беше слизал тук на 22 декември 1989 година. Преди повече от три месеца. Тази добре осветена, добре подредена, удобна за работа стая очевидно вършеше много малко работа.
— Хубаво е тук долу, нали? — попита самодоволно Дорийн. — Това е защото федералното правителство подпомага субсидирането на моргите на вестниците — или библиотеките им — ако предпочитате тази дума. Аз например я предпочитам.
По една от пътеките затанцува сянка и сърцето на Сам отново заби силно. Но това беше само сянката на Дорийн Макгил — тя се беше навела, за да провери дали той е отбелязал точния час и…
„… и ТОЙ не хвърля сянка. Библиотечният полицай. Освен това…“
Опита се да прескочи останалото, но не можа.
„Освен това аз не мога да живея по този начин. Не мога да живея с този страх. Ако това продължи прекалено дълго, ще пъхна главата си в газовата печка. И ще го направя. Това не е само страх от него — от този човек или каквото е. Това е начин, по който се чувства умът на човек, начинът, по който той крещи, когато почувства, че всичко, в което някога е вярвал, изчезва като дим.“
Дорийн посочи към дясната стена, където на един рафт имаше три големи ролки.
— Това са януари, февруари и март 1990 — каза тя. — Всеки юли вестникът изпраща течението от първото полугодие от годината в Гранд Айланд, щата Небраска, където го микрофилмират. Същото се прави и в края на декември. — Тя протегна пухкава ръка и посочи с червено лакиран нокът към рафтовете, като броеше от рафта вдясно към устройствата за четене на микрофилми вляво. Докато правеше това, очевидно се възхищаваше от нокътя на пръста си. — Микрофилмите са разположени в тази посока, хронологично. — Тя произнесе думата внимателно и се получи нещо леко екзотично: „хро-но-ло-гич-но“. — Новите времена са отдясно; древните времена — отляво.
Тя се усмихна, за да покаже, че това е шега и може би, за да потвърди колко чудесна е тази мисъл. Казано хро-но-ло-гич-но, говореше усмивката, всичко това са празни приказки.
— Благодаря — каза Сам.
— Няма нищо. Нали затова сме тук. Или поне и затова. — Тя доближи нокът до ъгъла на устата си и отново го удостои със заговорническа усмивка. — Знаете ли как се работи с устройството за четене на микрофилми, господин Пийбълс?