— Да, благодаря.
— Добре. Ако мога да ви бъда полезна с нещо друго, ще бъда горе. Не се колебайте да попитате.
— Вие ще… — започна той и после затвори уста, за да не се чуе останалото: „… ме оставите тук сам?“
Тя повдигна вежди.
— Нищо, нищо — каза той и я изгледа как се качва. Успя да устои на силното желание да хукне презглава по стълбите след нея. Защото независимо от мекия син килим това беше още една библиотека в Джънкшън сити.
Тази я наричаха „моргата“.
2.
Сам бавно тръгна към рафтовете, натежали от квадратните кутии с микрофилми, без да е сигурен откъде да започне. Много се радваше, че флуоресцентните лампи бяха достатъчно ярки и изгонваха повечето от неприятните сенки в ъглите.
Не беше посмял да попита Дорийн Макгил дали името Арделия Лорц й говори нещо, нито дали знае приблизително кога е била ремонтирана Градската библиотека. „Задавали сте въпроси — беше казал Библиотечният полицай. — Не си пъхайте носа в неща, които не ви засягат. Разбирате ли?“
Да, разбираше. И предполагаше, че щом си пъха носа, така и така рискува да си навлече гнева на Библиотечния полицай… но не задаваше въпроси, поне не в буквалния смисъл — тези неща просто го засягаха. Засягаха го отчаяно.
„Аз ще наблюдавам. И не съм сам.“
Нервно се огледа през рамо. Не видя нищо. И все още смяташе за невъзможно да вземе някакво решение. Беше стигнал дотук, но не знаеше дали да продължи по-нататък. Почувства се по-уплашен, по-ужасен. Почувства се съсипан.
— Длъжен си — промърмори той рязко и избърса устни с трепереща ръка. — Просто си длъжен.
Накара левия си крак да се премести напред. Остана така за момент — с разкрачени крака, като мъж, замръзнал в момента, когато прегазва малък поток. После накара десния си крак да се изравни с левия. По този колеблив, неохотен начин стигна до рафта, който беше най-близо до подвързаните микрофилми. На края на рафта имаше картичка, на която пишеше:
1987 — 1989
Почти сигурно беше прекалено скоро — всъщност ремонтът на библиотеката трябва да е направен преди пролетта на 1984, когато той се беше преместил в Джънкшън сити. Ако се беше случило по-късно, щеше да е забелязал работниците, да е чул хората да говорят и да е прочел за ремонта в „Газет“. Но освен да предполага, че това е било през последните петнайсет или двайсет години (висящите тавани в никакъв случай не изглеждаха по-стари), той не можеше да стесни интервала повече. Ех, да можеше да мисли по-ясно! Но не можеше. Това, което се беше случило сутринта, беше развалило всичките му нормални, разумни възможности да мисли, както голямата слънчева активност разваля предаванията на телевизията и радиото. Реалното и нереалното се бяха сближили като огромни камъни и Сам Пийбълс — това малко, крещящо, съпротивляващо се човешко зрънце — беше имал лошия късмет да бъде затиснат между тях.
Премести се два реда наляво главно защото се боеше, че ако спре да се движи за прекалено дълго време, може окончателно да замръзне, и отиде до реда, на който беше отбелязано
1981 — 1983
Вдигна една кутия почти наслуки и я занесе до едно от устройствата за четене на микрофилми. Отвори я и се опита да се съсредоточи върху ролката на микрофилма (ролката също беше синя и Сам се почуди дали има някаква причина всичко в това чисто, добре осветено място да бъде с еднакъв цвят) и върху нищо друго. Първо трябваше да го поставиш върху една от осите, точно така; после трябва да го вденеш; после трябва да закрепиш края в прореза на поемащата ролка, добре. Машината беше толкова проста, че тези малки операции можеха да бъдат изпълнени и от осемгодишно момче, но те отнеха на Сам почти пет минути — пречеха му треперещите ръце и вцепененият, разсеян ум. Когато най-сетне успя да постави микрофилма и го превъртя до първия кадър, той откри, че е поставил ролката наопаки. Текстът на кадрите беше с главата надолу.
Търпеливо разви микрофилма, преобърна го и отново го вдяна. Откри, че няма нищо против това малко забавяне — повторението на операцията, една проста стъпка подир друга, изглежда го успокояваше. Този път първата страница на броя на „Газет“, Джънкшън сити, от първи април 1981, се появи пред него обърната както трябва. Заглавието оповестяваше изненадващата оставка на градски управник, за когото Сам никога не беше чувал, но очите му бързо бяха привлечени от едно каре в долната част на страницата. В карето имаше следното съобщение:
РИЧАРД ПРАЙС И ЦЕЛИЯТ ПЕРСОНАЛ