Наоми го погледна с изненада.
— О, Сам — ако досега не си бил в списъка на хората, омразни на майка ми, то вече си.
— О, и преди бях в него, но смятам, че ме е преместила по-нагоре — изсмя се Сам, после трепна. Стомахът все още го болеше от гърча върху стъпалата пред кантората на вестника, но той се радваше, че беше получил този гърч — преди час никога не би повярвал, че може да си върне толкова голяма част от равновесието. Всъщност преди час беше съвсем сигурен, че до края на живота му Сам Пийбълс и равновесието щяха да си останат две взаимно изключващи се понятия. — Продължавай, Наоми.
— Повечето от нещата, които знам, съм чула на срещите, които хората от АА наричат „истинско събрание“ — каза тя. — Когато всички просто се разхождат, пият кафе и приказват за всичко под слънцето.
Той я погледна с любопитство.
— От колко време си в АА, Наоми?
— От девет години — каза спокойно Наоми. — А вече стават шест, откакто не съм пила. Но аз съм алкохолик завинаги. Човек не става алкохолик, Сам. Той се ражда алкохолик.
— О — каза той неловко. После добави: — А за нея говорехте ли? За Арделия Лорц?
— Господи, не — но това не значи, че в АА няма хора, които да си я спомнят. Мисля, че е дошла в Джънкшън сити през 1956 или 1957. Постъпила на работа при господин Лавин в Обществената библиотека. След една или две години той съвсем внезапно умрял — май от сърдечен или мозъчен удар, и градът назначил на мястото му Арделия Лорц. Чувала съм, че била много добра в работата си, но ако се съди от това, което е станало, бих казала, че е била най-добра в заблуждаването на хората.
— Какво е направила, Наоми?
— Убила две деца и после себе си — просто каза Наоми. — През лятото на 1960. Обявили търсене на децата. Никой не помислил да ги търси в библиотеката, защото смятали, че този ден тя е затворена. Намерили ги на следващия ден, когато библиотеката трябвало да бъде отворена, но не била. На покрива на библиотеката има прозорци…
— Знам.
— … но сега вече можеш да ги видиш само отвън, защото вътре библиотеката е променена. Понижили са тавана, за да запазват топлината или нещо друго. Във всеки случай на онези прозорци имало големи месингови халки. Мисля, че за да отвориш прозорците, хващаш халките с дълъг прът и пускаш свеж въздух. Тя вързала въже за една от халките — сигурно е използвала някоя от стълбите на релси покрай рафтовете с книги — и се обесила на нея. Направила го, след като убила децата.
— Разбирам. — Гласът на Сам беше спокоен, но сърцето му биеше бавно и много силно. — А как е… как е убила децата?
— Не знам. Никой никога не ми е казвал, а и аз не съм питала. Сигурно е било ужасно.
— Да. Сигурно е било ужасно.
— Сега ми кажи какво се случи с теб.
— Първо искам да видя дали Дейв е в приюта.
Наоми изведнъж стана строга.
— Аз ще видя дали Дейв е в приюта — каза тя. — Ти ще стоиш мирно в колата. Много ми е мъчно за теб, Сам, и съжалявам, че снощи направих погрешно заключение. Но повече няма да разстройваш Дейв. Аз ще се погрижа за него.
— Наоми, той е част от цялата история!
— Това е невъзможно — каза тя кратко с тон, който говореше: „Дискусията е приключена“.
— По дяволите, цялата история е невъзможна!
Вече приближаваха „Улица Ангъл“. Пред тях открит пикап, пълен с кашони с бутилки и консервени кутии, трополеше към центъра за претопяване.
— Мисля, че не разбираш какво ти казах — каза тя. — Това не ме изненадва — земните хора рядко разбират. Така че отвори си ушите, Сам. Ще ти го повторя с едносрични думи. Ако Дейв пие, Дейв ще умре. Разбра ли? Схвана ли?
Тя хвърли още един поглед към Сам. Погледът беше толкова яростен, че по краищата му излизаше дим и дори от дълбочината на собственото си страдание Сам разбра нещо. Преди — и в двата случая, когато беше излизал с Наоми, той беше решил, че е красива. Сега виждаше, че е прекрасна.
— Какво означава „земни хора“? — попита я той.
— Хора, които нямат проблеми с пиене, таблетки, трева, успокоителни или каквото и да било от нещата, които объркват главите на хората — тя почти се изплю. — Хора, които могат да си позволят да четат морал и да съдят другите.
Пикапът отпред зави към дългия, изровен път, който водеше към центъра за претопяване. „Улица Ангъл“ беше пред тях. Сам видя, че пред верандата е паркирано нещо — но това не беше кола. Беше пазарската количка на Дейв.
— Спри за малко — каза той.
Наоми спря, но не го погледна. Гледаше втренчено пред себе си през стъклото. Челюстта й се движеше. Бузите й се бяха зачервили силно.