— Ти си загрижена за него — каза той — и аз се радвам. Но не си ли загрижена и за мен, Сара? Въпреки че аз съм земен човек?
— Нямаш право да ме наричаш Сара. Аз мога, защото това е част от името ми — кръстена съм Наоми Сара Хигинс. Те също могат, защото са по някакъв начин по-близки с мен, отколкото могат да бъдат всякакви кръвни роднини. Ние всъщност сме кръвни роднини — защото в нас има нещо, което ни прави такива, каквито сме. Нещо в кръвта ни. Но ти, Сам — ти нямаш право.
— Може би имам — каза Сам. — Може би сега аз съм един от вас. Вие си имате пиенето. Аз, земният човек, си имам Библиотечния полицай.
Сега тя го погледна. Очите й бяха разширени и предпазливи.
— Сам, не разби…
— Нито аз. Всичко, което знам, е, че имам нужда от помощ. Отчаяна нужда. Взех две книги от библиотеката, която вече не съществува, а сега и книгите не съществуват. Знаеш ли къде им беше краят?
Тя поклати глава.
Сам посочи наляво, където двама души бяха излезли от кабината на пикапа и започваха да разтоварват кашоните с бутилки.
— Там. Там беше краят им. Претопили са ги. Имам срок до полунощ, Сара, и после Библиотечната полиция ще претопи мен. А от мен едва ли ще остане и обложката.
6.
Сам чака на празната седалка в датсуна на Наоми Хигинс много, много дълго. На два пъти ръката му посягаше към дръжката на вратата и после се отдръпваше. Тя беше малко… омекнала. Ако Дейв искаше да говори с него, и ако Дейв все още беше в състояние да говори, тя щеше да му позволи. Иначе — ядец.
Най-сетне вратата на „Улица Ангъл“ се отвори. Наоми водеше Дейв Дънкан. Беше го хванала през кръста, защото краката му се плетяха. Сърцето на Сам се разтуптя. После, когато излязоха на слънце, той видя, че Дейв не е пиян… или поне може би не е пиян. Огледа го и сякаш по някакъв зловещ начин отново видя това, което беше видял в огледалцето на Наоми. Дейв Дънкан приличаше на човек, който се опитва да преодолее най-тежкия удар в живота си… и не успяваше да го стори добре.
— Ела на верандата — каза Наоми. Гласът й беше едновременно примирен и страшен. — Не вярвам да успее да слезе по стълбите.
Сам отиде до тях. Дейв Дънкан сигурно беше към шейсетте. В събота беше изглеждал на седемдесет или седемдесет и пет. От пиенето, предположи Сам. Но сега, когато в Айова бавно минаваше пладне, той изглеждаше по-стар от всички възрасти. И Сам знаеше, че това е по негова вина. Че е следствие от шока от нещата, които Дейв беше смятал за отдавна погребани.
„Не знаех“ — помисли Сам, но това, колкото и да беше вярно, вече не беше способно да го утеши. Освен разширените вени по носа и бузите му лицето на Дейв беше с цвета на много стара хартия. Очите му бяха воднисти и замаяни. Устните му имаха синкав оттенък, а в дълбоките гънки в ъглите на устата му пулсираха малки мехурчета слюнка.
— Не исках да говори с теб — каза Наоми. — Исках да го заведа при доктор Мелдън, но той отказва да дойде, докато не говори с теб.
— Господин Пийбълс — каза слабо Дейв. — Съжалявам, господин Пийбълс, аз съм виновен за всичко, нали? Аз…
— Няма за какво да се извиняваш — каза Сам. — Ела да седнеш.
Двамата заведоха Дейв до един стол люлка в ъгъла на верандата и Дейв се отпусна в него. Сам и Наоми придърпаха столове с изтърбушени седалки и седнаха от двете му страни. Известно време седяха, без да говорят, загледани в железопътните релси и равната селска земя зад тях.
— Тя ви преследва, нали? — попита Дейв. — Онази кучка от далечната страна на ада.
— Тя ми изпрати един човек — каза Сам. — Човек, който беше на един от плакатите, които ти си нарисувал. Той е… знам, че звучи идиотски, но той е библиотечен полицай. Дойде да ме види тази сутрин. Направи… — Сам докосна косата си — Направи това. И това. — Посочи малката червена точка в центъра на гърлото си. — И каза, че не е сам.
Дейв мълча дълго, загледан в безкрайността — загледан в равния хоризонт, чиято линия се нарушаваше само от един висок силоз и — на север — от апокалиптичния силует на елеватора за зърно на Хранителната компания на Провърбия.
— Човекът, когото сте видели, не е истински — каза той най-сетне. — Никой от тях не е истински. Само тя. Само дяволската кучка.
— Можеш ли да ни разкажеш, Дейв? — спокойно попита Наоми. — Ако не можеш, кажи. Но ако от това ще ти стане по-добре… по-леко… разкажи ни.
— Мила Сара — каза Дейв, после взе ръката й и се усмихна. — Обичам те — казвал ли съм ти го някога?
Тя поклати глава и също се усмихна. В очите й като мънички зрънца слюда проблеснаха сълзи.
— Не. Но се радвам, Дейв.
— Аз трябва да разкажа — каза той. — Не е въпрос на по-добре или по-леко. Това не може повече да продължава. Знаеш ли какво си спомням за първото ми събрание в АА, Сара?