Гласът му премина в треперещ, но мощен старчески вик.
— Тази гадост продължава прекалено дълго!
Наоми постави ръка върху ръката на Дейв. Лицето му беше изплашено и пълно с тревога.
— Какво, Дейв? Какво е то?
— Искам да съм сигурен — каза Дейв. — Първо вие ми разкажете, господин Пийбълс. Разкажете ми всичко, което ви се е случило, и не пропускайте нищо.
— Добре — каза Сам, — при едно условие.
Дейв се усмихна немощно.
— Какво е това условие?
— Трябва да обещаеш да ме наричаш Сам, а в замяна аз вече никога няма да те наричам Мръсния Дейв.
Усмивката му се разшири.
— Разбрахме се, Сам.
— Добре. — Сам пое дълбоко въздух и започна: — Всичко беше по вина на онзи проклет акробат…
7.
Отне повече време, отколкото мислеше, но да разкаже всичко, без да спестява нищо, му донесе неизразимо облекчение — почти радост. Разказа на Дейв за Невероятния Джо, за обаждането на Крейг за помощ и съвета на Наоми да оживи материала си. Разказа им за това как беше изглеждала библиотеката и за срещата си с Арделия Лорц. Докато говореше, очите на Наоми все повече се разширяваха. Когато стигна до частта за плаката с Червената шапчица на вратата на Детската библиотека, Дейв кимна.
— Единственият, който не съм рисувал аз — каза той. — Беше й отпреди. И все пак се обзалагам, че не са го намерили. Обзалагам се, че той все още е у нея. Тя харесваше моите, но този й беше любимият.
— Какво искаш да кажеш? — попита Сам.
Дейв само поклати глава и го помоли да продължи.
Той им каза за читателската карта, за книгите, които беше взел, и за странния спор, който бяха провели, когато си отиваше.
— Ето, това е — каза безизразно Дейв. — Това е било достатъчно. Може да не повярваш, но аз я познавам. Ти си я накарал да побеснее… и сега тя се опитва да те хване.
Сам завърши разказа си, колкото можа по-бързо, но когато стигна до посещението на Библиотечния полицай със сивия като мъгла шлифер, гласът му пресекна и той почти спря. А когато завърши, почти плачеше и ръцете му отново затрепериха.
— Ще може ли чаша вода? — дрезгаво попита той Наоми.
— Разбира се — каза тя и стана, за да я донесе. Направи две крачки, после се върна и го целуна по бузата. Устните й бяха хладни и меки. И преди да отиде, за да му донесе вода, каза в ухото му две благословени думи:
— Вярвам ти.
8.
Сам вдигна чашата към устните си с две ръце, за да бъде сигурен, че няма да я разлее, и изпи половината на една глътка. После я остави и каза:
— А ти, Дейв? Ти вярваш ли ми?
— Да — каза Дейв. Говореше почти отсъстващо, като че ли това беше предварително решено заключение. Сам предполагаше, че за Дейв беше така. Все пак той беше познавал мистериозната Арделия Лорц лично и неговото опустошено, състарено лице даваше да се разбере, че отношенията им не са били пълни с любов.
Известно време Дейв не каза нищо друго, но част от цвета на лицето му се беше върнал. Той погледна през релсите към незасетите ниви. След шест или седем седмици те щяха да са зелени от растяща царевица, но сега изглеждаха голи. Очите му гледаха сянката на един облак, която премина като сянка на гигантски ястреб над пустошта на Средния запад.
Най-сетне той сякаш се събуди и се обърна към Сам.
— Моят Библиотечен полицай — този, който нарисувах за нея — нямаше белег…
Сам помисли за дългото, бяло лице на непознатия. Белегът си беше там — през бузата, под окото и върху носа, в тънка права линия.
— Така ли? — попита той. — Какво означава това?
— За мен това не означава нищо, но мисля, че значи нещо за вас, господин… Сам. Знам за значката… това, което наричаш значка с много лъчи. Открих я в една книга по хералдика — тук, в библиотеката на Джънкшън сити. Нарича се малтийски кръст. Християнските рицари са ги носили по средата на гърдите си, когато са отивали на бой по време на кръстоносните походи. Смятало се е, че са магически. Толкова бях завладян от формата, че я сложих на картината. Но… белег? На моя Библиотечен полицай нямаше белег. Кой е твоят Библиотечен полицай, Сам?
— Не… не знам за какво говориш — каза бавно Сам, но онзи глас — слаб, насмешлив, натрапчив изникна отново: „Ела с мене, синко… аз съм полицай.“ И устата му отново се напълни с онзи вкус. Сладко-лигав вкус на червени дъвчащи бонбони. Вкусовите му рецептори се сгърчиха; стомахът му се преобърна. Но това беше глупаво. Наистина много глупаво. Никога през живота си не беше ял червени дъвчащи бонбони. Мразеше ги.
„Ако никога не си ги ял, откъде знаеш вкуса им?“
— Наистина не те разбирам — каза той високо.
— Нещо ти става — каза Наоми — Изглеждаш, като че ли някой току-що те е ритнал в стомаха.