„Надявам се, нямате намерение да поставяте върху новата ми къща реклами за белина и тютюн за дъвчене“ — казва тя.
„Не, госпожице — отвръщам й аз — мислех просто два пъти да я мина с проста бяла боя. Иначе не боядисвам къщи, но понеже сте нова в града, реших, че ще бъде по съседски…“
„Много мило“ — казва тя и ме докосва по рамото.
Дейв погледна виновно към Наоми.
Мисля, че трябва да ти дам възможност да ни оставиш, ако искаш. Скоро ще започна да разказвам някои мръсни неща, Сара. Срам ме е, но искам да си разчистя сметките за отношенията си с нея.
Тя го потупа по старата, напукана ръка и каза тихо:
— Продължавай. Кажи всичко.
Той пое дълбоко въздух и продължи.
— Когато тя ме докосна, разбрах, че трябва да я спечеля или да умра. Това едничко докосване ме накара да се почувствам по-добре — и по-лудо, — отколкото докосването на която и да е жена през целия ми живот. Тя също разбра. Видях го в погледа й. Дяволит поглед. И малко нахален, но все пак нещо в него ме развълнува невероятно.
„Това би било по съседски, Дейв — казва тя, — а аз искам да бъда много добър съсед.“ — И така, аз я изпратих до вкъщи. Може да се каже, че всички други младежи, които стояха до вратата на църквата, останаха с пръст в уста и без съмнение, ме проклинаха. Не ме интересуваше изобщо, а, изглежда, и нея също. Излязохме на пътя „Труман“, който тогава още не беше павиран, макар че на всеки две или три седмици го поливаха, за да се слегне прахта. Когато стигнахме на средата, тя спря. Бяхме само двамата — на пътя „Труман“, точно по пладне на летния ден, имаше около милион акра царевица на Сам Ордей от едната страна и близо два милиона на Бил Хъмп от другата — израсли високо над главите ни и шумолящи така, както шумолят царевичните ниви дори и когато няма вятър. Дядо ми обичаше да казва, че това бил звукът, когато царевицата растяла. Не знам дали е истина, или не, но е зловещ звук. Повярвайте ми.
„Виж! — казва тя и посочва надясно. — Виждаш ли?“ — Погледнах, но не видях нищо — само царевица. Казах й.
„Ще ти покажа!“ — казва тя и изтичва в царевицата — както си е с неделна рокля и обувки с високи токове. Дори не си свали онази шапка с воалетката. Останах така няколко секунди малко слисан. После чух смеха й. Чух смеха й в царевицата. Затичах се след нея — донякъде, за да видя какво толкова има, но повече заради този смях. Много се бях наточил. Просто не е за разправяне.
Видях я да стои в реда, в който бях и аз, после прескочи в съседния със смях. Разсмях се и аз и я последвах, без да ме е грижа, че мачкам нивата на Сам Ордей. Нямаше да му стане нищо — при толкова много акри. Но когато прескочих и обрах с раменете си царевичната коса, а във връзката ми като още една игла се заби зелено листо, бързо спрях да се смея, защото нея я нямаше. После я чух от другата страна. Нямах представа как може да се е върнала там, без да я видя. Тръгнах обратно и я видях да тича в съседния ред. Около половин час си играхме на криеница и не успях да я хвана. Само ставах все по-ядосан и нетърпелив. Тъкмо когато мислех, че е на един ред пред мен и отивах там, я чувах на два реда зад мен. Понякога зървах част от крака й, а тя оставяше и следи в меката земя, но това не помагаше, защото следите, изглежда, бяха пръснати на всички страни. После точно когато започнах да побеснявам — бях се изпотил през хубавата си риза, връзката ми се беше развързала, а обувките ми се бяха напълнили с пръст, минах през един ред и видях, че шапката й виси на едно царевично стъбло, а воалетката се развява на лекия ветрец, който беше излязъл в царевицата.