„Ела да ме хванеш, Дейв!“ — вика тя. Хванах шапката й и се промуших наведен през следващия ред. Нямаше я — виждаше се само как царевицата се люлее на мястото, през което беше преминала — но там бяха и двете й обувки. На следващия ред намерих един от копринените й чорапи да виси върху едно стъбло. И все още чувах смеха й. Тя беше зад мен, а как беше отишла там, само Бог знае. Но това нямаше значение. Смъкнах връзката си и се втурнах след нея — отново и отново, обикалях като глупаво куче, което не се сеща да легне на земята в горещ ден. И ще ви кажа нещо — навсякъде, откъдето минах, изпочупвах царевицата. Оставях зад себе си цели пътеки измачкани и полегнали стъбла. Но тя не счупи нито едно. Когато минаваше, те само леко се разклащаха, като че ли това за нея не беше нищо повече от лек летен ветрец. Намерих роклята, комбинезона и корсета й. После намерих сутиена и пликчетата й. Вече не я чувах да се смее. Нямаше никакъв друг звук освен на царевицата. Стоях в един от редовете, пуфтях като пробит парен котел и притисках до гърдите си всичките й дрехи. Усещах в тях миризмата на парфюма й и това ме подлудяваше.
„Къде си?“ — извиках, но нямаше никакъв отговор. Е, най-накрая у мен изчезна и последната част от здравия разум… и, разбира се, тя искаше точно това. — „Къде си, по дяволите?“ — изкрещях аз, а дългата й бяла ръка се протегна между царевицата точно до мен и ме погали по врата. Направо ми изкара акъла.
„Чаках те — каза тя. — Защо се забави толкова? Не ме ли?“ — Хвана ме и ме потегли през царевицата, и я видях да стои там, с крака, забити в земята, без нито една драскотина, а очите й бяха със сребристия цвят на дъжд в мъглив ден.
2.
Дейв отпи голяма глътка вода, затвори очи и продължи.
— Това, което правихме тогава в царевицата, не беше любов — за цялото време, което я познавах, никога не сме правили любов. Правихме нещо. Имах Арделия почти по всички начини, по които един мъж може да има една жена, а мисля, че я имах и по някои начини, за които бихте си помислили, че са невъзможни — не мога да си ги спомня всички, но помня тялото й — колко бяло беше, как изглеждаха краката й, как пръстите на краката й се прегъваха и като че ли опипваха растенията, които излизаха от земята; спомням си как прекарваше нокти напред-назад по кожата на врата и гърлото ми. Продължавахме да го правим — отново и отново. Не знам колко пъти, но знам, че не се изморявах. Когато започнахме, се чувствах толкова възбуден, че можех да изнасиля Статуята на свободата, а когато свършихме, се чувствах по същия начин. Не можех да й се наситя. Както при пиенето. Просто нямаше начин някога да й се наситя. И тя също го знаеше. Най-после все пак спряхме. Тя сложи ръце зад главата си, разкърши рамене в черната пръст, в която лежахме, погледна ме с онези нейни сребърни очи и каза: „Е, Дейв? Все още ли сме съседи?“ — Казах й, че искам да започнем отново, а тя рече да не бъда прекалено лаком. Опитах се все пак да легна върху нея, а тя ме отблъсна със същата лекота, с която майката отблъсква от себе си бебе, което не иска вече да кърми. Опитах отново и тя замахна към лицето ми с такава сила, че ме одра на две места. Тук най-сетне парата ми се свърши. Беше бърза като котка и двойно по-силна. Щом видя, че съм разбрал, че времето за игра е свършило, тя се облече и ме поведе извън царевицата. Тръгнах, кротък като агънце. Вървяхме бавно към къщата й. Никой не мина покрай нас и по-добре, че не мина. Целите ми дрехи бяха покрити с пръст и царевична коса, ризата ми се беше измъкнала от панталоните, връзката ми беше напъхана в задния джоб и се развяваше зад мен като опашка, а и усещах как всяко място, до което се търкаха дрехите ми, гореше. Тя обаче — тя изглеждаше гладка и студена като сода със сладолед в стъклена чаша. Нито косъм разрошен, нито прашинка по обувките й, нито влакънце от царевична коса по полата й. Стигнахме до къщата и докато аз я оглеждах и се опитвах да реша колко боя ще е необходима, тя ми донесе питие във висока чаша. В него имаше сламка и стрък от мента. Помислих, че е чай с лед, докато не отпих глътка. Беше чисто уиски.
„Господи“ — казвам почти задавен.
„Не искаш ли? — пита ме тя и се усмихва подигравателно, винаги се усмихваше така. — Може би предпочиташ кафе с лед.“
„О, искам“ — казвам аз. Но не беше само това. Имах нужда. Тогава се опитвах да не пия през деня, защото така правят само алкохолиците. Но с това беше свършено. Останалото време, през което я познавах, пиех почти през целия ден, всеки ден. За мен последните две години, през които Айк беше президент, представляваха едно постоянно пиянство. Докато боядисвах къщата й — и правех всичко, което ми разрешаваше да правя с нея, когато можех, — тя започна работа в библиотеката. Господин Лавин я нае, без да я познава и я направи отговорник на Детската библиотека. Ходех там при всеки удобен случай, а това беше много често, защото сам си бях началник. Когато господин Лавин ми направи забележка, че прекарвам много време там, аз обещах безплатно да боядисам цялата библиотека. Тогава ми позволи да ходя, колкото често поискам. Арделия ми каза, че така нещата ще се уредят, и беше права както обикновено. Нямам никакви свързани спомени за времето, което прекарвах под магията й — а точно това представлявах — очарован мъж, попаднал под магията на жена, която всъщност изобщо не беше жена. Това не беше пропадането на паметта, което понякога се случва на пияниците — беше желание да забравиш нещата, след като са отминали. Така че спомените ми са откъслечни, но са наредени в редица като онези острови в Тихия океан, Лапагоски ли бяха, не мога да се сетя. Спомням си как тя закачи плакат на Червената шапчица на вратата на детската стая близо месец преди смъртта на господин Лавин и си спомням как заведе едно момченце за ръка до плаката. „Виждаш ли това момиченце?“ — попита го Арделия. „Да“ — казва то. „Знаеш ли защо онова Лошо нещо се готви да го изяде?“ — пита Арделия. „Не“ — отвръща детето, а очите му са големи, уплашени и пълни със сълзи. „Защото то е забравило да върне навреме книгите от библиотеката — казва тя. — Ти никога няма да правиш така, нали, Уили?“ „Не, никога“ — казва момченцето, а Арделия казва — „Внимавай.“ А после пак за ръка го заведе в детската зала за Часа на приказките. А детето — беше Уили Клемарт, дето после го убиха във Виетнам — погледна назад през рамо към мен, бях се качил върху скелето с четка в ръка, и аз видях очите му като заглавие във вестник. „Спасете ме от нея — казваха очите му. — Моля ви, господин Дънкан.“ Но как можех да го направя? Не можех да спася и себе си.