Дейв извади чиста, но смачкана голяма носна кърпа от дълбините на задния си джоб, изхрачи се и силно се изсекна в нея.
— Господин Лавин отначало мислеше, че Арделия е направо съвършена, но след известно време промени мнението си. Около седмица, преди той да умре, те се скараха ужасно за плаката с Червената шапчица. Той не му харесваше. Може би нямаше ясна представа какво става в Часа на приказките — скоро ще стигна до това, — но не беше съвсем сляп. Виждаше как децата гледат този плакат. Най-накрая й каза да го свали. Тогава започна кавгата. Не я чух цялата, защото бях върху скелето — високо над тях, — но чух достатъчно. Той каза нещо за това, че плакатът ужасява децата или може би, че ги тормозел, а тя му отвърна, че й помагал да овладее „буйния елемент“ у тях. Тя го наричаше средство за обучение — точно каквото е жилавата пръчка. Но той държеше на своето и най-накрая тя трябваше да го свали. Тази вечер, в къщата, тя приличаше на тигър в зоологическата градина, който цял ден е бил дразнен с пръчка от някое дете. Ходеше напред-назад на големи тегели с каменно лице и развяваща се коса. Аз бях в леглото, пиян до козирката. Но си спомням, че тя се обърна и очите й бяха преминали от сребърно в яркочервено, сякаш мозъкът й пламтеше, а устата й изглеждаше страшно, като че ли се опитваше да се откъсне от лицето. Изплаши ме почти до изтрезняване. Не бях виждал нищо подобно и никога не ми се искаше да го видя отново.
„Аз ще го оправя — каза тя. — Ще оправя този стар дебел сводник, Дейв. Почакай и ще видиш.“ Казах й да не прави глупости, да не се поддава на гнева си и много други щуротии, които едва ли можеха да й направят впечатление. Тя ме слуша известно време и после изтича през стаята… всъщност не знам как да го кажа… В един миг беше от другата страна на стаята, до вратата, а в следващия вече скачаше върху мен, а очите й бяха червени и блестящи, устата й се издаваше от лицето, сякаш искаше да ме целуне с такава сила, че изпъваше кожата си, за да го направи, и този път си помислих, че вместо да ме одраска, ще забие ноктите си в гърлото ми и ще ме обели до гръбначния стълб. Но не го направи. Доближи лицето си до моето и ме погледна. Не знам какво видя — сигурно колко съм уплашен, — но това сигурно я направи щастлива, защото тя отметна глава назад, така че косата й падна чак до бедрата ми, и се изсмя. „Стига си приказвал, проклет пияницо такъв — каза тя, — ами ми го напъхай. За какво друго ставаш?“ Така и направих. Защото да й го напъхвам — и да пия — беше вече всичко, за което ставах. Във всеки случай вече не рисувах картини отнеха ми разрешителното, след като за трети път ме хванаха за проваляне на договори — беше през 1958 или в началото на 1959 — а и получавах лоши отзиви за някои от работите ми. Вече не ме беше грижа как ги правех, нали разбирате — всичко, което исках, беше тя. Започнаха да говорят, че Дейв Дънкан вече не е надежден… но причината да казват това не беше винаги в пиенето. Отношенията ни не станаха известни на околните. Тя внимаваше за това като дявол. Репутацията ми отиде на боклука, но тя не пострада почти никак от това. Мисля, че господин Лавин започна да подозира. Отначало той помисли, че аз просто й досаждам, а нея не я е грижа, защото знаеше какви очи блещех към нея от скелето си, но мисля, че накрая започна да ни подозира. Но после господин Лавин умря. Казаха, че било сърдечен удар, но аз знам какво беше. Бяхме в хамака на задната й веранда вечерта, след като това се беше случило, и онази вечер тя беше ненаситната. Изстиска ме до пълно изтощение. После легна до мен и ме погледна, доволна като котка, която се е наяла със сметана, а в очите й отново имаше онзи яркочервен блясък. Не говоря измислици — виждах отражението на този червен блясък върху кожата на ръката си. И го чувствах. Беше като огнище, което е било запалено и после загасено. „Казах ти, че ще го оправя, Дейв“ — каза тя изведнъж с оня гаден, дразнещ глас. Аз бях пиян и наполовина убит от изтощение и почти осъзнах какво ми казва. Чувствах се, сякаш заспивам в яма от подвижни пясъци. „Какво му направи?“ — попитах в полудрямка.