„Прегърнах го — каза тя. Аз имам специални прегръдки, Дейв — ти не познаваш специалните ми прегръдки и ако имаш късмет, никога няма да ги научиш. Хванах го в хранилището, обгърнах го с ръце и му показах как изглеждам наистина. Тогава той заплака. Толкова беше уплашен. Заплака със специални сълзи, а аз ги изпих с целувките си и след това той падна мъртъв в ръцете ми.“
„Специалните си сълзи“ — така ги нарече. И после лицето й… то се промени. Стана на вълни, сякаш беше под водата. И аз видях нещо…
Дейв спря, загледан в равнината, в елеватора за зърно, в нищото. Ръцете му стискаха парапета на верандата. После омекнаха, разхлабиха се и се отпуснаха.
— Не си спомням — каза той най-сетне. — Или може би не искам да си спомня. Освен едно: това нещо имаше червени очи без клепачи и около устата му имаше много отпусната плът, падаща на гънки и бръчки — но това не беше кожа. Тя изглеждаше… опасна. После тази плът около устата започна някак си да се движи и мисля, че закрещях. После то изчезна. Изчезна съвсем. И отново видях Арделия, която ме гледаше и се усмихваше като красива, любопитна котка.
„Не се тревожи — каза тя. — Няма нужда да виждаш, Дейви. Докато правиш това, което ти казвам, всичко е наред. Докато си един от Любимците на Бога. Докато се държиш прилично. Тази вечер съм много щастлива, защото онзи стар глупак най-сетне го няма. Градският съвет ще ме назначи на неговото място и аз ще подкарам нещата, както си знам.“
„Значи Бог да ни е на помощ“ — помислих си аз, но не го казах. И вие не бихте го казали, ако бяхте видели онова нещо с онези втренчени червени очи, свито до вас в един хамак далеч от хората, така че никой не би могъл да чуе крясъците ви, дори и ако крещите с пълна сила. Малко след това тя влезе в къщата и се върна с две от онези високи чаши, пълни с уиски, и много скоро аз отново бях на двайсет хиляди левги под водата, където нищо нямаше значение. Тя не отвори библиотеката цяла седмица… „от уважение към господин Лавин“, както беше казала, а когато отново отвори, Червената шапчица отново висеше на вратата на детската стая. След седмица или две тя ми каза, че искала да направя няколко нови плаката.
Той спря, после продължи с по-нисък и по-бавен глас.
— Има една част от мен, дори и сега, която иска да заглади всичко, да направи моята роля по-добра, отколкото беше. Бих искал да ви кажа, че съм се бил с нея, че съм спорил, че съм й казвал, че не искам да имам нищо общо с плашенето на децата… но не би било вярно. Направих точно това, каквото тя искаше от мен. Бог да ми е на помощ, направих го. Отчасти това стана, защото тя вече ме плашеше. Но най-вече — защото бях — все още бях луд по нея. А имаше и още нещо. Имаше една подла, гадна част от мен — едва ли я има у всеки, но сигурно я има у мнозина от нас, — която харесваше това, което смяташе да направи тя. Харесваше го. Сега вие се чудите какво направих и аз наистина не мога да ви кажа за всичко. Наистина не си спомням. Спомените ми за онези дни са толкова объркани — като счупени играчки, които изпращаш на Армията на спасението, само за да ги махнеш от тавана. Не съм убил никого. Това е единственото, в което съм сигурен. Тя искаше това от мен… и аз за малко щях да го направя, но накрая се отказах. Това е единствената причина, поради която бях в състояние да продължа да живея със себе си, защото накрая успях да се измъкна. Тя пазеше у себе си част от душата ми — може би най-добрата част, — но никога не я е пазила цялата.