— А родителите! — възкликна Наоми внезапно и толкова рязко, че Сам подскочи. — Сигурно когато родителите са видели…
— Не! — каза й Дейв. — Родителите им никога не виждаха нищо. Единственият страшен плакат, който можеха да видят, беше този с Червената шапчица и вълка. Арделия го остави да виси през цялото време, но другите ги закачваше само през Часа на приказките — след училище, в четвъртък вечер и неделя сутрин. Тя не беше човешко същество, Сара. Трябва да го разбереш добре. Тя не беше човек. Тя знаеше кога идват възрастни и винаги, преди да дойдат, сваляше плакатите, които бях нарисувал, от стените и слагаше другите — нормалните плакати, в които пишеше неща като „ЧЕТЕТЕ КНИГИ ЗА ЗАБАВЛЕНИЕ“. Спомням си един случай, когато бях там за Часа на приказките — в онези дни, ако можех, никога не се отделях от нея, имах много време, което да прекарваме заедно, защото бях престанал да рисувам картини, всичките ми редовни занимания бяха пропаднали и живеех от малкото, което бях успял да спестя. Скоро парите ми щяха да свършат и трябваше да започна да продавам какво ли не — телевизора си, китарата си, колата си, накрая къщата си. Но това нямаше значение. Това, което имаше значение, беше, че прекарвах много време там и виждах какво ставаше. Малките придърпваха столовете си в кръг, в центъра на който седеше Арделия. Аз бях в дъното на стаята, седнал на едно от онези детски столчета. Най-често бях в старата си изцапана с боя престилка, пиян като каруцар, небръснат, вонящ на уиски. А тя четеше — четеше някоя от специалните си „приказки на Арделия“ — и после спираше и накланяше глава на една страна, като че ли слушаше. Децата започваха да се въртят и изглеждаха неспокойни. Изглеждаха и по още един начин — като че ли се събуждаха от дълбок сън, в който тя ги беше приспала.
„Ще си имаме гости — казваше тя и се усмихваше. — Не е ли хубаво, деца? Има ли Добри дечица доброволци, които да ми помогнат да се подготвим за нашите възрастни гости?“ Когато го казваше, всички вдигаха ръце, защото всички искаха да бъдат Добри дечица. Плакатите, които бях направил, им показваха какво се случваше на Лошите дечица, които не слушат. Дори и аз вдигах ръка, седнал пиян в дъното на стаята в мръсната си престилка, като най-старото, най-умореното дете на света. После те ставаха и някои от тях сваляха моите плакати, а други изваждаха нормалните плакати от най-долното чекмедже на бюрото. Разменяха им местата. После сядаха и тя сменяше ужасното нещо, което им беше разказвала, с някоя приказка от рода на „Принцесата и граховото зърно“ и, съвсем сигурно, след няколко минути някоя майка надникваше и виждаше как Добрите дечица слушат приятната госпожица, която им чете приказка, майките се усмихваха на своите деца и децата им се усмихваха в отговор, и нещата си продължаваха.
— Какво искаш да кажеш с това — „ужасното нещо, което им беше разказвала“? — попита Сам. Гласът му беше дрезгав и устата му беше пресъхнала. Той слушаше Дейв с нарастващо чувство на ужас и отвращение.