— Приказки — каза Дейв. — Но тя ги променяше в разкази на ужасите. Ще се изненадате колко малко беше достатъчно за повечето, за да се променят.
— Аз не бих се изненадала — каза мрачно Наоми. — Аз си спомням тези приказки.
— Сигурно — каза той, — но никога не си ги слушала, както ги разказваше Арделия. А децата ги харесваха — част от тях харесваха приказките, а всички харесваха нея, защото тя ги привличаше и ги очароваше по същия начин, както привличаше мен. Е, не точно, защото го нямаше сексуалния елемент — поне аз мисля така, — но тъмното у нея извикваше тъмното у тях. Разбирате ли ме?
И Сам, който помнеше зловещото си очарование от разказа за Синята брада и танцуващите метли във „Фантазия“, си помисли, че наистина разбира. Децата мразят тъмнината и се боят от нея… но тя ги привлича, нали? Тя ги зове,
(ела с мен, синко)
нали? Тя им пее,
(аз съм полицай)
нали?
Нали?
— Разбирам какво искаш да кажеш, Дейв — каза той.
Дейв кимна.
— Разбра ли вече, Сам? Кой е твоят Библиотечен полицай?
— Все още не разбирам — каза Сам, но си помисли, че част от него разбира. Беше като че ли умът му е пълен с дълбока, тъмна вода, а на дъното й има потопена лодка — но не каква да е лодка. Не — тази беше пиратска шхуна, пълна с плячка и трупове, а сега тя беше започнала да се размества в тинята, в която беше стояла потънала толкова дълго. Скоро, боеше се той, тази призрачна, светеща развалина отново ще излезе на повърхността с разрушените си мачти, обвити в черни водорасли, и с един скелет с усмивка за милион долара, който все още се блъска в гниещите останки на кормилото.
— Мисля, че може би разбираш — каза Дейв — или започваш да разбираш. И това скоро ще стане ясно, Сам. Повярвай ми.
— Аз все още не разбирам всичко за приказките — каза Наоми.
— Една от любимите й, Сара — а тя беше любима и на децата; ти трябва да ме разбереш и да повярваш — беше „Момиченцето и трите мечки“. Знаеш приказката, но не я знаеш по начина, по който я знаят някои хора в този град — хора, които сега са възрастни — банкери, адвокати и едри фермери с цели флотилии от трактори „Джон Диър“. Дълбоко в сърцата си, разбирате ли, те пазят варианта на Арделия Лорц. А може би някои от тях са разказали същите приказки на своите деца, без да знаят че има и други начини за разказването им. Не ми се ще да мисля, че е така, но в сърцето си знам, че е. Във варианта на Арделия Момиченцето е Лошо детенце, което не слуша. То идва в къщата на трите мечки и нарочно я опустошава — съдира завесите на Мама мечка, събаря прането в калта, разкъсва всички списания и делови документи на Татко мечок и с помощта на един от ножовете на масата изрязва дупки в любимия му стол. После разкъсва всичките им книги. Мисля, че любимата част на Арделия беше, когато Момиченцето разваля книгите. И не изяжда кашата — о, не! Когато Арделия разказваше приказката — не. Във варианта, в който я разказваше Арделия, Момиченцето взима отрова за плъхове от един висок рафт и я изсипва като пудра захар върху кашата. То изобщо не знае кой живее в къщата, но въпреки това иска да убие всички, защото е Лошо детенце.
— Това е ужасно — възкликна Наоми. Беше загубила самообладание — наистина го беше загубила — за пръв път. Ръцете й бяха върху устата, а широко отворените й очи бяха вторачени в Дейв.
— Да. Беше ужасно. Но това не беше всичко. Момиченцето било толкова уморено от опустошаването на къщата, нали разбирате, че когато се качило по стълбите, за да изпокъса спалните им, заспало в леглото на Малкото мече. И когато трите мечки се върнали в къщи и го видели, те се нахвърлили върху него — точно така обичаше да го разказва Арделия — те се нахвърлили върху него и изяли живо това Лошо детенце. Те го изяли, като започнали от краката, а то пищяло и се дърпало. Цялото, освен главата. Оставили му главата, защото знаели какво било направило то с кашата им. Били подушили отровата. „Те можели да правят това, деца, защото били мечки“ — обичаше да казва Арделия, а всички деца — Добрите дечица на Арделия — кимаха, защото виждаха какво може да стане. „Те свалили главата на Момиченцето долу в кухнята, сварили я и изяли мозъка й за закуска. Всички били съгласни, че е много вкусен… и после заживели щастливо.“
4.
На верандата настана пълна почти мъртвешка тишина. Дейв посегна към чашата с вода и треперещите му пръсти почти я събориха от парапета. В последния момент успя да я задържи, хвана я с две ръце и отпи голяма глътка. После я остави и каза на Сам:
— Изненадан ли си, че пиенето ми беше станало малко неуправляемо?
Сам поклати глава. Дейв погледна Наоми: