Лицето на Арделия вече не беше лице на човек. Беше се разтекло като сироп и беше придобило онази форма на фуния, в която носът й ставаше плосък, а очите й се дръпваха настрани като очи на китаец. Беше заприличала на някакво насекомо… муха или може би пчела. Устата й отново я нямаше — беше се превърнала в онова нещо, което бях започнал да виждам, когато тя уби господин Лавин — през нощта, когато лежахме в хамака. Беше се превърнала в тясната част на фунията. Върху нея се виждаха странни червени ивици и отначало помислих, че това е кръв или може би вени под кожата й, но после разбрах, че е червило. Тя вече нямаше устни, но червената боя показваше къде са били устните й преди. С помощта на това смучещо нещо тя пиеше от очите на Уили.
Сам погледна Дейв като ударен от гръм. За момент се почуди дали този човек не е загубил разсъдъка си. Не ставаше дума за призраци — това беше нещо друго. Нямаше ни най-малка представа какво беше това. И все пак върху лицето на Дейв бяха изписани искреност и честност. „Дори и да лъже, той не го съзнава“ — помисли си Сам.
— Дейв, да не би да искаш да кажеш, че Арделия е пила сълзите му? — попита колебливо Наоми.
— Да… и не. Това, което пиеше, бяха специалните му сълзи. Нейното лице се беше изпънало силно напред, тупкаше като сърце, а чертите й бяха размазани. Приличаше на лице, което си нарисувал върху найлонова торбичка, за да направиш карнавална маска. Това, което излизаше от ъглите на очите на Уили, беше гумено и розово — като кървав сопол или парчета плът, които почти са се втечнили. Тя го смучеше, сърбаше го. Това, което пиеше, беше страхът му. Тя по някакъв начин го беше направила истински и толкова голям, че трябваше или да излезе навън в онези ужасни сълзи, или да го убие.
— Искаш да кажеш, че Арделия е била някакъв вид вампир, нали? — попита Сам.
Дейв изглеждаше облекчен.
— Да. Вярно е. Когато си мисля за този ден — когато се осмелявам да помисля за него — смятам, че тя беше точно това. Всички тези стари истории за вампири, които забиват зъби в гърлото на човек и изпиват кръвта му, не са верни. Почти верни са, но мисля, че в тези работи „почти“ не е достатъчно. Те пият, но не от врата — те пълнеят и стават здрави от това, което взимат от жертвите си, но не взимат кръвта им. Може би това, което взимат, е по-червено и по-кърваво, когато жертвите им са възрастни. Може би тя го е взела от господин Лавин. Мисля, че го е направила. Но това не е кръв. То е страх.
5.
— Не знам колко дълго стоях там и я гледах, но не може да е било твърде дълго — тя никога не излизаше за повече от пет минути. След известно време това, което излизаше от ъглите на очите на Уили, започна да става все по-бледо и по-бледо и все повече намаляваше. Виждах как… разбирате ли… това нейно нещо…
— Смукало — каза тихо Наоми. — Мисля, че трябва да е било смукало.
— Така ли? Добре. Виждах как това смукало се разтяга все повече и повече, за да не изпусне нищо, за да погълне и последната капчица и разбрах, че тя почти е свършила. И когато свърши, те ще се събудят и тя ще ме види. А когато ме види, помислих си, сигурно ще ме убие.
Започнах да отстъпвам — бавно, стъпка по стъпка. Не вярвах, че ще успея, но най-сетне задникът ми опря вратата на тоалетната. Почти изкрещях, защото си помислих, че по някакъв начин тя се е оказала зад мен. Бях сигурен в това, въпреки че я виждах пред мен, застанала на колене.