Затиснах устата си с ръка, за да сподавя крясъка, и излязох през вратата. Останах така, докато тя се затвори на пневматичните си панти. Струваше ми се като цяла вечност. Когато се затвори, тръгнах към главния вход. Бях наполовина полудял — всичко, което исках да направя, беше да изляза оттук и никога да не се връщам. Исках да избягам завинаги.
Слязох във фоайето, където тя беше сложила онази табела, която си видял, Сам — онази, на която пише само: „ТИШИНА!“ — и тогава се опомних. Ако тя беше върнала Уили в детската стая и беше видяла, че ме няма, щеше да разбере, че аз съм видял. Щеше да ме преследва и щеше да ме хване. Дори не мисля, че щеше да й бъде трудно. Спомнях си за онзи ден в царевицата и за това как беше правила безкрайни кръгове около мен, а не бях я видял дори да се изпоти.
И така, все пак се обърнах и се върнах на мястото си в детската стая. Това беше най-трудното нещо, което съм правил през целия си живот, но по някакъв начин успях да го направя. Не минаха и две секунди, откакто бях седнал, когато ги чух, че идват. И, разбира се, Уили беше много щастлив, усмихнат и в добро здраве, също както и тя. Арделия изглеждаше готова да изкара три рунда с Роки Марчиано и здравата да го натупа.
„Всички Добри дечица — вдигнете глави! Уили се чувства много по-добре и иска да довършим приказката, нали, Уили?“
„Да, госпожице“ — каза Уили. Тя го целуна и той изтича на мястото си. Приказката продължи. Аз седях и слушах. А когато този Час на приказките свърши, започнах да пия. И оттогава чак до края всъщност никога не съм спирал.
6.
— Как всъщност свърши всичко? — попита Сам. — Какво знаеш за това?
— Не толкова много, колкото щях да знам, ако не бях толкова мъртвопиян през цялото време, но повече, отколкото бих искал да знам. А последната част — дори не съм сигурен колко дълго продължи. Сигурно около четири месеца, но може да са били шест или дори осем. Тогава вече много не обръщах внимание на годишните времена. Когато пияница като мене започне наистина да пропада, Сам, единственото време, което забелязва, е съдържанието на бутилката. Все пак знам две неща и те са наистина двете единствени неща, които имат значение. Някой наистина я подозираше това беше първото нещо. И за нея беше време да заспи отново. Да се промени. Това беше второто. Спомням си една нощ в нейната къща — тя никога не идваше в моята — нито веднъж — тя ми каза: „Ставам сънлива, Дейв. През цялото време ми се спи. Скоро ще дойде време за дълга почивка. Когато това време дойде, искам да заспиш с мен. Знаеш ли, аз те обикнах, нали разбираш.“ Аз, разбира се, бях пиян, но все пак това, което ми каза, ме смрази. Мислех, че знам за какво говори, но когато я попитах, тя само се изсмя. „Не, не това — каза тя и ми хвърли презрителен и удивен поглед. — Говоря за сън, а не за смърт. Но ще трябва да се храниш с мен.“ От това веднага изтрезнях. Тя не знаеше, че знам за какво говори, но аз знаех. Бях видял. След това тя започна да ми задава въпроси за децата. Кои не харесвам, за кои мисля, че са неискрени, кои са прекалено шумни, кои са най-досадни. „Това са Лоши дечица и те не заслужават да живеят казваше тя. — Те са груби, развалят всичко, връщат книгите си, надраскани с молив и с откъснати страници. Кои от тях ти мислиш, че заслужават да умрат, Дейви?“ Тогава разбрах, че трябва да избягам от нея и ако единственият начин за това беше да се самоубия, трябваше да го направя. Нещо ставаше с нея, нали разбирате. Косата й потъмняваше, а кожата й, която винаги беше била съвършена, започваше да се покрива с петънца. А имаше и нещо друго — виждах онова нещо, в което се превръщаше устата й — през цялото време — точно под повърхността на кожата й. Но то започваше да изглежда набръчкано и увиснало и по него имаше нишки, подобни на паяжина. Една нощ, когато бяхме в леглото, тя видя как разглеждам косата й и каза: „Ти виждаш промяната в мен, нали, Дейви? — Погали ме по лицето. — Всичко е наред, това е съвсем естествено. Винаги става така, когато се подготвям да заспя отново. Ще трябва да го направя скоро и ако искаш да дойдеш с мен, трябва скоро да вземеш едно от онези деца. Или две. Или три. Колкото повече, толкова по-добре! — Тя се засмя по своя луд начин и когато ме погледна отново, очите й пак бяха станали червени. — Във всеки случай не искам да те изоставям. Освен всичко друго, това няма да е безопасно. Знаеш го, нали?“ Казах, че знам.
„Значи, ако не искаш да умреш, Дейви, това трябва да стане скоро. Много скоро. И ако си решил да не умираш, трябва да ми го кажеш сега. Можем да завършим всичко приятно и безболезнено тази вечер.“ Тя се наведе към мен и усетих дъха й. Миришеше на развалена кучешка храна и не можех да повярвам, че някога съм целувал тази уста и съм мирисал това, което излиза от нея — било трезв, било пиян. Но имаше една част от мен — някаква малка част, — която все още искаше да живее, и й казах, че наистина искам да тръгна с нея, но ми трябва малко време да се подготвя. Да се подготвя в мислите си.