„Искаш да кажеш да пиеш — каза тя. — Би трябвало да коленичиш и да благодариш на мизерните си, нещастни звезди за мен, Дейв Дънкан. Ако не съм аз, до една година, или дори по-малко, ще бъдеш мъртъв в някоя канавка. С мен можеш да живееш почти вечно.“ Устата й се разтегли само за секунда, разтегли се, докато докосна бузата ми. И по някакъв начин аз успях да не изкрещя.
Дейв ги погледна с дълбоки, призрачни очи. После се усмихна. Сам никога нямаше да забрави тази свръхестествена усмивка — тя завинаги щеше да го посещава в сънищата му.
— Но това беше тогава — каза той. — Оттогава насам някъде дълбоко вътре в мен аз не преставам да крещя.
7.
— Искам да ви кажа, че в края на краищата разчупих хватката, с която ме държеше. Беше просто щастливо стечение на обстоятелствата — или както биха казали суеверните хора — висша воля. Трябва да разбирате, че през 1960 аз бях изцяло откъснат от останалата част на града. Нали помниш, Сам, казах ти, че навремето бях член на „Ротари клуб“? Е, през февруари 1960 те биха ме наели само да им чистя тоалетната. От гледна точка на Джънкшън сити аз бях само едно Лошо детенце, което водеше живот на скитник. Хора, които бях познавал цял живот, минаваха на другата страна на улицата, когато виждаха, че идвам. Преди телосложението ми беше като на бронзов орел, но пиенето ме разяждаше, а това, което пиенето не успяваше да вземе, го взимаше Арделия Лорц. Неведнъж се питах дали ще ме превърне в това, което й трябваше, но тя не го направи. Може би в моето състояние не й вършех работа… но едва ли това е била причината. Мисля, че не ме обичаше — мисля, че не можеше да обича никого — но мисля, че беше самотна. Мисля, че беше живяла — ако това, което правеше, можеше да се нарече живот — много дълго и че беше имала…
Дейв прекъсна. Свитите му пръсти неспокойно барабанеха върху коленете ми и очите му, сякаш за успокоение потърсиха елеватора на хоризонта.
— … компаньони е думата, която най-добре приляга. Мисля, че беше имала компаньони за този свой дълъг живот, но мисля, че преди да дойде в Джънкшън сити, дълго време не беше имала. Не ме питайте какво ми е казала, за да ме накара да изпитвам това, защото не си спомням. То е изгубено, както почти всичко останало. Но съм съвсем сигурен, че е истина. И беше използвала мен за тази работа. Съвсем сигурен съм, че щеше и да ме вземе със себе си, ако не я бяха разкрили.
— Кой я разкри, Дейв? — попита Наоми и се наведе напред. — Кой?
— Заместник-шерифът Джон Пауър. По онова време областен шериф беше Норман Биймън, а Норм е най-добрият аргумент за това, че шерифите трябва да се назначават, а не да се избират. Гласоподавателите го избраха на този пост, когато той се върна в Джънкшън сити през 1945 с цял куфар медали, които беше заслужил по време на настъплението на армията на Патън в Германия. Беше голям куражлия и никой не му го отрича, но като областен шериф не струваше и пукната пара. Това, което притежаваше, беше най-широката, най-бялата усмивка, която сте виждали, и огромен товар с глупости. И, разбира се, беше републиканец. А това винаги е било най-важното нещо за областта. Мисля, че Норм все още щяхме да го избираме, ако не падна мъртъв от мозъчен удар в бръснарницата на Хюги през лятото на 1963. Спомням си това доста точно — тогава Арделия от известно време вече я нямаше, а аз бях започнал малко да идвам на себе си. За успеха на Норм имаше две тайни — освен широката му усмивка и глупавите приказки, искам да кажа. Първо, беше честен. Доколкото знам, никога не беше взел и стотинка подкуп. Второ, винаги гледаше да има поне един заместник-шериф, който да мисли бързо и да не се стреми да заеме мястото му. Винаги беше откровен с тези хора — когато някой от тях решеше да напусне, винаги получаваше отлични препоръки. Норм сам се грижеше за това. Да ви кажа, ако се замисли човек, ще излезе, че по целия Среден запад има пръснати шест или осем началници на градската полиция и полковници от щатската полиция, които са прекарали две или три години тук, в Джънкшън сити, в изриване на тор вместо Норм Биймън. Но между тях не е Джон Пауър. Той е мъртъв. Ако погледнете в некролога му, там пише, че е умрял от инфаркт, въпреки че нямаше и трийсет години и нямаше никой от лошите навици, които понякога карат машинките на хората да спират рано. Аз знам истината — не инфаркт уби Джон, както и не инфаркт уби Лавин. Тя ги уби.