„Джон Пауър! — изкрещяваше и — бам! Юмрукът й преминаваше през стената. — Проклет да си, Джон Пауър! Ще те науча да не се бъркаш в моите работи! Искаш ли да ме видиш? Чудесно! Но аз ще те науча как да го направиш! Ще те науча, малкото ми момченце!“ После продължаваше да ходи — толкова бързо, че почти тичаше, а босите й крака стъпваха с такава сила, че цялата къща се тресеше. Ходеше и си говореше нещо. После устната й се извиваше, очите й светваха — по-червени от всякога — и бам! юмрукът й потъваше в стената и от дупката излизаше прах от мазилка. „Джон Пауър, да не си посмял! — изръмжаваше тя. — Да не си посмял да ми противоречиш!“ Но трябваше само да я погледнете в лицето, за да разберете, че той беше посмял. И ако познавахте заместник-шерифа, щяхте да знаете, че тя има право да се тревожи. Той беше умен и не го беше страх от нищо. Беше добър като заместник-шериф и лош, когато му противоречат. При четвъртата или петата обиколка на къщата тя мина по коридора пред кухнята и изведнъж ме видя. Очите й блеснаха срещу моите, а устата й започна да се разтяга в онази форма на рог — само че сега цялата беше покрита с тънката като дим паяжина — а аз помислих, че съм мъртъв. Ако не можеше да хване Джон Пауър, щеше да се задоволи с мен. Тръгна към мен и аз се свлякох по кухненската врата в нещо като локва. Арделия видя това и спря. Червената светлина изчезна от очите й. Тя се промени за едно мигване на окото. Гледаше и говореше, като че ли бях дошъл на някакъв разкошен коктейл, уреден от нея, а не бях влязъл в къщата й посред нощ и не я бях намерил да фучи наоколо гола и да пробива дупки в стените.