„Дейви! — каза тя. — Толкова се радвам, че си тук! Налей си едно питие. Всъщност налей си две!“ Искаше да ме убие — аз видях това в очите й, — но имаше нужда от мен и не само за компаньон — вече не. Имаше нужда от мен, за да убия Танси Пауър. Тя знаеше, че е в състояние да се погрижи за полицая, но искаше той да знае, че дъщеря му е мъртва, преди да се разправи с него. За това й бях нужен аз.
„Няма много време — каза тя. — Познаваш ли помощник-шерифа Пауър?“ Казах, че би трябвало да го познавам. Арестувал ме беше половин дузина пъти за пиянство на обществени места.
„Какво мислиш за него?“ — попита тя.
„Мисля, че не си поплюва“ — казвам аз.
„Е, майната му, майната ти и на тебе!“ Не отвърнах нищо. Така изглеждаше по-мъдро.
„Този проклет тъпак днес следобед влезе в библиотеката и поиска да види препоръките ми. И постоянно ми задаваше въпроси. Искаше да знае къде съм била, преди да дойда в Джънкшън сити, къде съм ходила на училище, къде съм израсла. Трябваше да видиш начина, по който ме гледаше, Дейви — но аз ще го науча как трябва да се гледа дама като мен. Ще видиш, че ще го направя.“
„Няма ли да сбъркаш със заместник-шерифа Пауър — казах. — Него едва ли го е страх от нещо.“
„Страх го е — страх го е от мен. Той просто още не го знае“ — каза тя, но отново открих проблясък на страх в очите й. Той беше избрал възможно най-лошия момент за задаване на въпроси — тя се подготвяше за периода на сън и промяна и това някак я отслабваше.
— Арделия ли ти каза как е разбрал? — попита Наоми.
— Това е очевидно — каза Сам. — Дъщеря му му е казала.
— Не — каза Дейв, — не попитах. Не посмях, особено при състоянието, в което беше — но мисля, че Танси не е казала на баща си. Мисля, че не е могла — поне не с толкова много думи. Когато децата напускаха детската стая, нали разбирате, те забравяха всичко, което им беше говорила… и беше правила с тях вътре. И това не беше и просто забравяне — тя поставяше в главите им други спомени — фалшиви спомени, така че те си отиваха вкъщи от весели по-весели. Повечето от родителите им мислеха, че Арделия е най-чудесният човек, работил в библиотеката на Джънкшън сити.
Мисля, че бащата на Танси се беше разтревожил от това, което тя беше взела от нея и мисля, че заместник-шерифът Пауър беше направил доста голямо разследване, преди да отиде в библиотеката, за да се срещне с Арделия. Не знам каква разлика беше забелязал у Танси, защото всички деца бяха толкова бледи и безмълвни, колкото хората, чиято кръв е изпита във филмите за вампири, а на шиите им нямаше никакви белези. Но тя все пак взимаше нещо от тях и Джон Пауър го беше видял или почувствал.
— Дори и да е видял нещо, защо това го е накарало да подозира Арделия? — попита Сам.
— Казах ви, че имаше голям нюх. Мисля, че е задал на Танси няколко въпроса — нищо пряко, всичко по заобиколен път, ако разбирате какво искам да кажа — и отговорите, които е получил, трябва да са били достатъчни, за да го насочат в правилната посока. Когато дошъл в библиотеката този ден, той не е знаел нищо… но е подозирал нещо. Достатъчно, за да накара Арделия да побеснее. Помня, че това, което я беше разгневило най-много — и уплашило най-много, — беше начинът, по който я бил погледнал. „Ще те науча как да ме гледаш“ — казваше тя. Отново и отново. Чудех се от колко време никой не я беше поглеждал с истинско подозрение… от колко време никой не се беше приближавал на толкова близко разстояние, че да я подуши какво представлява. Сигурен съм, че това я е изплашило и по друга причина. Сигурно я беше накарало да се замисли дали не е изгубила силата си.
— Може да е говорил и с някое от другите деца — каза Наоми колебливо. — Сравнил е разказите им и е получил отговори, които не съвпадат докрай. Може би те дори и нея са виждали по различен начин. Точно както ти и Сам сте я видели по различен начин.
— Може и да е така — всички тези неща може да са верни. Каквото и да е било обаче, той я бе изплашил и тя беше решила да ускори плановете си.
„Утре ще бъда в библиотеката цял ден — каза ми тя. — И ще направя така, че да ме видят много хора. Но ти — ти ще направиш посещение в къщата на заместник-шерифа Пауър, Дейви. Ще наблюдаваш и ще чакаш, докато видиш онова дете само — едва ли ще трябва да чакаш дълго — и тогава трябва да я хванеш и да я отведеш в гората. Прави с нея каквото искаш, но гледай последното нещо, което направиш, да бъде да й прережеш гърлото. Прережи й гърлото и я остави там, където ще могат да я намерят. Искам онова копеле да разбере, преди аз да се срещна с него.“