Не можах да кажа нищо. Вероятно това, че бях като с вързан език, беше добре за мен, защото каквото и да кажех, щеше да бъде разбрано погрешно и тя вероятно щеше да ми откъсне главата. Но аз само седях до кухненската й маса с питие в ръка, гледах я втренчено и тя сигурно е взела мълчанието ми за съгласие.
След това отидохме в спалнята. Беше последният път. Помня, че мислех, че няма да съм в състояние да го направя с нея, че уплашен мъж не става за нищо. Но беше добре, Господ да ми е на помощ. Арделия притежаваше и този вид магия. Ние продължихме още и още, и в някакъв момент аз или съм заспал, или съм изпаднал в безсъзнание. Следващото нещо, което си спомням, е, че тя ме избутва с босия си крак от леглото — изхвърля ме на пода, осветен, от ранното утринно слънце. Беше шест и четвърт, стомахът ми беше пълен с киселини, а главата ми пулсираше като надут плондер, пълен с гной.
„Време е да се заемеш с работата си — каза тя. — Гледай никой да не те види като се връщаш в града. Закарай я в гората и се погрижи за нея. Скрий се, докато се стъмни. Ако те хванат преди това, няма да мога да направя нищо за тебе. Но ако стигнеш дотук, ще бъдеш в безопасност. Днес ще се погрижа утре в библиотеката да дойдат две деца, въпреки че ще е затворена. Вече съм ги избрала — двете най-лоши отрочета в града. Ще отидем заедно в библиотеката… те ще дойдат… и когато останалите глупаци ни открият, ще мислят, че всички сме мъртви. Но ти и аз няма да бъдем мъртви, Дейви — ще бъдем свободни. Те ще останат с пръст в уста, нали?“ После започна да се смее. Седеше гола на леглото си, аз се гърчех в краката й — чувствах се като плъх, погълнал отровна примамка, а тя все се смееше ли, смееше. Много скоро лицето й отново започна да се променя в лице на насекомо, смукалото отново се издаде от лицето й — почти като един от онези рогове на викингите, — а очите й се разтеглиха настрани. Разбрах, че всичко в червата ми ще започне бързо да излиза навън, затова изхвърчах от стаята и повърнах в бръшляна. Зад себе си я чувах как се смее ли, смее.
Обличах дрехите си край къщата, когато тя заговори от прозореца. Не я виждах, но я чувах отлично. „Да не ме измамиш, Дейви — каза тя. — Да не ме измамиш, защото ще те убия. И няма да умреш бързо.“
„Няма да те измамя, Арделия — казах аз, но не се обърнах да я видя как се е надвесила от прозореца на спалнята си. Знаех, че не мога да понеса да я видя дори още веднъж. Бях стигнал до своя предел. И все пак… част от мен искаше да отида с нея, дори ако това означаваше първо да полудея, а по-голямата част от мен мислеше, че наистина ще отида с нея. Освен ако в плановете й влизаше да ме изиграе по някакъв начин и да отговарям за всичко това. След нея нямаше да мога да се оправя. След нея нямаше да мога да се оправя с нищо. Тръгнах обратно към Джънкшън сити през царевицата. Обикновено тези разходки ми действаха малко отрезвяващо, а с потта излизаше най-лошата част от махмурлука. Този ден не беше така. Спирах на два пъти, за да повърна, а при втория път си помислих, че няма да мога да престана. Най-сетне престанах, но царевицата, до която бях спрял, за да коленича, беше цялата опръскана с кръв, а докато стигна до града, главата ми ме болеше повече от всякога и зрението ми се беше раздвоило. Помислих, че умирам, но не преставах да мисля за това, което беше казала: «Прави с нея каквото искаш, но гледай последното нещо, което направиш, да бъде да й прережеш гърлото.» Не исках да причиня зло на Танси Пауър, но помислих, че въпреки това ще го направя. Няма да мога да се съпротивлявам на това, което искаше Арделия… и ще бъда проклет завинаги. А най-лошото нещо, мислех си, може да стане, ако Арделия казва истината и аз просто продължа да живея… да живея почти вечно и с това нещо в мислите си. По онова време на гарата имаше два товарни склада и товарна рампа, която не се използваше много, на северната страна на втория. Пропълзях под нея и заспах за няколко часа. Когато се събудих, се чувствах малко по-добре. Знаех, че няма никакъв начин да я спра или да спра себе си, затова тръгнах към къщата на Джон Пауър, за да намеря това момиченце и да го отвлека. Вървях направо през центъра на града, без да поглеждам към никого, и всичко, за което продължавах да мисля — отново и отново — беше: «Мога да я довърша бързо — мога да направя поне това. Ще пречупя врата й за миг и тя няма да усети нищо.»