— Ти си проспал цяло денонощие, така ли? — предположи Наоми.
— Не — почти две денонощия. Бях се обадил в канцеларията на шерифа около десет часа сутринта в понеделник. Когато тръгнах да излизам изпод платформата все още с празното шише от вино в ръка, беше минало седем сутринта в сряда. Само че това не беше спане, съвсем не. Трябва да помните, че аз не бях пил цял ден. Не бях и след седмичен запой. Бях пил непрестанно през по-голямата част от последните две години, но това не беше всичко — бяха ми се струпали и Арделия, и библиотеката, и децата, и Часът на приказките. Бяха две години на адска въртележка. Мисля, че тази част от разсъдъка ми, която все още е искала да живее и да оздравее, е решила, че единственото нещо, което може да се направи, е да дръпне шалтера и да се изключи. А когато се събудих, всичко беше свършило. Все още не бяха намерили телата на Патси Харигън и Том Гибсън, но все пак беше свършило. И аз знаех това още преди да промуша главата си навън изпод товарната платформа. В мен имаше празно място — като празно място във венеца, когато ти падне някой зъб. Само че празното място беше в ума ми. И аз разбрах. Нея я нямаше. Арделия я нямаше.
Изпълзях навън и едва не припаднах от глад. Видях Брайън Кели, който тогава беше началник на склада. Броеше торби с нещо върху другата товарна платформа и отбелязваше цифрите на дъската. Успях да стигна до него. Той ме видя и на лицето му се появи изражение на отвращение. Навремето се бяхме черпили в „Доминото“ — крайпътно заведение, което изгоря много преди ти да дойдеш, Сам, — но тези дни отдавна бяха отминали. Всичко, което той виждаше сега, беше един мръсен, опърпан пияница с кал по косата — пияница, който смърдеше на урина и нечистотии.
„Изчезвай оттук, негоднико, или ще извикам полиция“ — каза той. Този ден беше по нещо пръв за мен. Когато си пияница, ти винаги слизаш по-надолу. Това беше първият път, когато съм просил пари. Попитах го дали не може да ми даде четвърт долар, за да си купя чаша кафе и сандвич от фургона на „Шосе 32“. Той порови в джоба си и извади някакви дребни. Не ми ги даде — просто ги хвърли към мен. Аз трябваше да се наведа и да се ровя в пепелта, за да ги намеря. Едва ли беше хвърлил парите, за да ме унижи. Просто не искаше да се докосва до мен. И не го обвинявам. Когато видя, че съм взел парите, Кели каза: „Дим да те няма, приятелче. И ако те видя тук отново, наистина ще извикам полиция.“
„Дадено“ — казах аз и тръгнах по пътя си. Той не разбра кой съм и се радвам за това.
Когато бях изминал половината път до фургона, минах покрай една от онези кутии за вестници, в които имаше „Газет“ от същия ден. Тогава разбрах, че съм спал не един ден, а два. Датата не означаваше нищо за мен — тогава не се интересувах много от календари — но знаех, че когато Арделия ме беше изритала от леглото си за последен път и аз се бях обадил по онзи телефон, беше понеделник сутрин. Тогава видях заглавията. Май бях проспал най-големия ден за новини в историята на Джънкшън сити. От едната страна пишеше „ТЪРСЕНЕТО НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ ДЕЦА ПРОДЪЛЖАВА“. Имаше снимки на Том Гибсън и Патси Харигън. Заглавието на другата страна гласеше „ОБЛАСТНИЯТ СЪДЕБЕН ЛЕКАР ТВЪРДИ, ЧЕ ЗАМЕСТНИК-ШЕРИФЪТ Е УМРЯЛ ОТ ИНФАРКТ“. Под него имаше снимка на Джон Пауър.
Взех един вестник и оставих пет цента върху купчината, както беше прието в онези дни, когато хората все още си вярваха. После седнах — направо на тротоара — и прочетох и двете статии. Тази за децата беше по-кратка. Всъщност никой още не се тревожеше за тях — шерифът Биймън го смяташе за случай на бягство.
Беше избрала децата, които трябва — тези наистина не бяха стока, а краставите магарета през девет баира се подушват. Играеха винаги заедно. Живееха в един и същи квартал, а в статията пишеше, че майката на Патси Харигън ги била хващала да пушат в задния двор. Момчето на Гибсън имаше някакъв съмнителен чичо с ферма в Небраска и Норм Биймън беше сигурен, че са се отправили натам — казах ви, че много не му сечеше пипето. Но откъде можеше да знае? А и беше прав за едно — те не бяха от тези деца, които падат в ями или се давят при плуване в река Провърбия. Но аз знаех къде са те и знаех, че Арделия отново е ритнала камбаната. Знаех, че ще ги намерят и тримата заедно, по-късно през деня. Бях спасил Танси Пауър и себе си, но не намирах голямо утешение в това. Статията за заместник-шерифа Пауър беше по-дълга. Тя беше втора по въпроса, защото бяха открили Пауър в понеделник следобед. Във вестника от вторник бяха съобщили за смъртта му, но не и за причините. Бяха го намерили клюмнал на кормилото на патрулната си кола на около миля западно от фермата на Ордей. Това беше място, което познавах много добре, защото обикновено там излизах от пътя и тръгвах през царевицата към къщата на Арделия. Можех чудесно да запълня белите полета. Джон Пауър не беше от хората, които дълго умуват и сигурно беше тръгнал към къщата на Арделия веднага, след като бях затворил слушалката на онзи телефон до бензиностанцията на „Тексако“. Сигурно първо се е обадил на жена си и й е казал да държи Танси вкъщи, докато той не й се обади. Това, разбира се, не го пишеше във вестника, но бях сигурен, че е постъпил така. Когато е стигнал, тя сигурно е разбрала, че съм я издал и играта започва. И го е убила. Тя… тя го е прегърнала смъртоносно, както беше направила с господин Лавин. Той беше костелив орех, както й бях казал, но и от костеливия орех можеш да извадиш ядката, ако имаш твърд нож. Тя явно имаше. А когато е умрял, тя сигурно го е закарала със собствената му кола до мястото, където са го намерили. Въпреки че по този път — пътя „Гарсън“ — тогава нямаше голямо движение, голям кураж се е искало да го направи. Но какво друго е могла да направи? Да се обади на шерифа и да му каже, че Джон Пауър е получил инфаркт, докато са си говорили? Това щеше да предизвика много повече въпроси още преди някой въобще да е помислил за нея. И, нали разбирате, дори Норм Биймън щеше да полюбопитства защо Джон Пауър е бързал толкова, за да приказва с градската библиотекарка. И така, тя го е закарала на пътя „Гарсън“ почти до фермата на Ордей, паркирала е колата му на банкета и се е върнала в къщата си така, както правех аз — през царевицата.