— Какво според тебе трябва да направя, Дейв? Да отида в местното гробище, да намеря трупа на Арделия и да пробода сърцето й с кол?
— Това би било добър номер, стига да можеше — отвърна Дейв, — понеже тази дама беше кремирана.
— О! — каза Сам. Облегна се назад на стола си с лека безпомощна въздишка.
Наоми отново го хвана за ръката.
— Във всеки случай няма да правиш нищо сам — каза тя твърдо. — Според Дейв тя иска да се разправи с нас, както и с теб, но това почти няма значение. Когато си в беда, приятелите ти идват на помощ. Нали са приятели?
Сам повдигна ръката й до устните си и я целуна.
— Благодаря ти — но не знам какво можеш да направиш. Както и аз. Май не можем да направим нищо. Освен ако… — Той погледна към Дейв с надежда. — Освен ако избягам?
Дейв поклати глава.
— Тя — или то — вижда. Казах ти вече. Предполагам, че ако натиснеш газта докрай и ченгетата не те хванат, преди полунощ ще успееш да стигнеш почти до Денвър, но когато излезеш от колата, Арделия Лорц ще бъде там, за да те поздрави. Или на някое тъмно място по пътя ще видиш, че на седалката до тебе седи Библиотечният полицай.
Мисълта за това — бялото лице и сребърните очи, осветени само от зелената светлина на уредите по арматурното табло — накараха Сам да потрепери.
— Тогава какво?
— Мисля, че и двамата знаете какво трябва да се направи първо — каза Дейв. Той допи чая си с лед и остави чашата на верандата. — Просто помислете малко и ще разберете.
За известно време всички останаха така, загледани в елеватора за зърно. В ума на Сам цареше объркване — всичко, което достигаше до него, бяха само отделни откъси от историята на Дейв Дънкан и гласът на Библиотечния полицай с неговото странно фъфлене, с думите: „Не искам да слушам извиненията ви… Имате време до полунощ… тогава ще дойда отново.“
Но на лицето на Наоми изведнъж се изписа просветление.
— Разбира се! — каза тя. — Колко глупаво! Но…
Тя зададе въпрос на Дейв, а когато Сам разбра за какво става дума, собствените му очи се разшириха от изненада.
— Доколкото си спомням, в Демойнс има едно място — каза Дейв. — „При Пел“. Ако някой може да помогне, то това са точно тези хора. Защо не им се обадиш, Сара?
2.
Когато тя отиде да се обажда, Сам каза:
— Дори и те да могат да помогнат, едва ли бихме могли да стигнем там до края на работното време. Мисля, че мога да се опитам…
— Нямам предвид да отидете с кола — каза Дейв. — Не. Ти и Сара трябва да отидете на летището в Провърбия.
Сам премига.
— Не знаех, че в Провърбия има летище.
Дейв се усмихна.
— Е… аз малко преувеличавам. Има половин миля набита пръст, която Стан Соумс нарича писта. В антрето на Стан се намира кантората на „Чартърни полети на Айова“. Ти и Сара ще му се обадите. Той има един малък „Навахо“. Ще ви закара до Демойнс и ще ви върне до осем часа — най-късно до девет.
— А ако не е там?
— Тогава ще се опитаме да измислим нещо друго. Но мисля, че ще е там. Единственото нещо, което обича повече от летенето, е земеделието, а дойде ли пролетта, фермерите не чакат дълго. Вероятно ще ви каже, че не може да ви закара заради градината си и че преди няколко дни си е уредил среща с момчето на Картър да му помогне в работата. Ако го каже, заявете му, че ви изпраща Дейв Дънкан и че Дейв е казал, че е време да си плати за бейзболните топки. Ще запомниш ли?
— Да, но какво означава това?
— Не те засяга — каза Дейв. — Той ще ви закара — това е важното. А когато ви върне, няма нужда да идвате тук. Карайте направо в града.
Сам почувства, как в тялото му започна да се прокрадва ужас.
— В библиотеката?
— Точно така.
— Дейв, това, което Наоми каза за приятелите, е много хубаво — може би дори е вярно, — но мисля, че оттук нататък аз трябва да поема нещата. Никой от вас двамата не трябва да се забърква. Аз съм виновен, че я възбудих отново…
Дейв се протегна и стисна китката на Сам с изненадваща сила.
— Ако наистина мислиш така, значи не си чул нито дума от това, което казах. Ти не си виновен за нищо. На моята съвест тежи смъртта на Джон Пауър и двете деца — да не говорим за ужасите, които са преживели много други деца, — но и аз не съм виновен. Наистина не съм. Не съм станал нарочно компаньон на Арделия Лорц, както не съм бил нарочно алкохолик в продължение на трийсет години. И двете неща просто се случиха. Но тя ми има зъб и ще дойде да си отмъсти, Сам. Ако не съм с тебе, когато дойде, тя ще посети първо мен. И няма да съм единственият, когото ще посети. Сара беше права, Сам. Не, ние с нея трябва да сме до теб, за да те защитим — тримата трябва да сме един до друг, за да се защитаваме. Ако Арделия още не знае това, тя ще го научи веднага, щом се появи. Тя планира да напусне Джънкшън сити, превърната в теб, Сам. Мислиш ли, че ще остави да има някой, който знае коя е тя?