— Но…
— Но нищо — каза Дейв. — В края на краищата всичко се свежда до един наистина прост избор, който дори един стар пияница като мен може да разбере — или трябва да бъдем заедно, или ще умрем в ръцете й.
Той се наведе напред.
— Ако искаш да спасиш Сара от Арделия, Сам, недей да се правиш на герой, а започни да си спомняш кой е твоят Библиотечен полицай. Налага се. Защото не вярвам, че Арделия може да хване просто когото и да е. В тази работа има само едно съвпадение, но то е убийствено — някога и ти си имал Библиотечен полицай. И трябва да си възстановиш този спомен.
— Опитах се — каза Сам и знаеше, че това е лъжа.
Защото всеки път, когато умът му се връщаше към
(ела с мен, синко… аз съм полицай)
онзи глас, той се стряскаше. Усещаше вкус на червени дъвчащи бонбони, които никога не беше ял и винаги беше мразил… и това беше всичко.
— Трябва да опиташ по-усилено — каза Дейв, — иначе няма надежда.
Сам пое дълбоко въздух и го изпусна отново. Ръката на Дейв го докосна по тила и леко го стисна.
— Това е ключът — каза Дейв. — Може дори да откриеш, че това е ключът към всичко, което те е безпокоило в живота ти. Към самотата и тъгата ти.
Сам го погледна изненадан. Дейв се усмихна.
— О, да — каза той. — Ти си самотен, тъжен и си откъснат от другите хора. Приказките, които говориш, са хубави, но и ти не си вярваш. До днес аз не бях нищо за теб освен Мръсния Дейв, който идва да събира вестниците ти всеки месец, но човек като мен вижда много, Сам. А това стига, за да опознаеш човек.
— Ключът към всичко — размишляваше Сам. Чудеше се дали наистина могат да съществуват такива способности, като се изключат популярните романи и филми на седмицата, които гъмжаха от смели психиатри и разстроени пациенти.
— Наистина — настояваше Дейв. — Подобни неща са ужасни със силата си, Сам. Не те обвинявам, че не искаш да го търсиш. Но ти можеш, ако искаш. Трябва да направиш този избор.
— Тия неща да не си ги научил в АА, Дейв?
Дейв се усмихна.
— Е, и там учат на тях — каза той, — но мисля, че винаги съм го знаел.
Наоми се върна на верандата. Усмихваше се и очите й блестяха.
— Не е ли прекрасна? — попита тихо Дейв.
— Да — каза Сам. — Наистина. — Той разбра две неща: че се влюбва и че Дейв Дънкан го знае.
3.
— Толкова дълго проверяваха, че чак се разтревожих — но имаме късмет.
— Добре — каза Дейв. — Тогава вие двамата отивате при Стан Соумс. Библиотеката все още ли работи, до осем през учебната година, Сара?
— Да — сигурна съм.
— Тогава ще съм там към пет часа. Ще се срещнем отзад, където има една товарна платформа — между осем и девет. Около осем ще е по-добре — и по-безопасно. За Бога — опитайте се да не закъснявате.
— Как ще влезем вътре? — попита Сам.
— Аз ще се погрижа за това, не се безпокой. Просто тръгвайте.
— Може би трябваше да се обадим на онзи… на Соумс, оттук — каза Сам. — Да проверим дали си е вкъщи.
Дейв поклати глава.
— Няма да има полза. Жената на Сам го напусна заради друг преди четири години — твърдеше, че бил женен за работата си, което винаги е било добро извинение за жена, която се чуди как да избяга. Нямат деца. Той ще бъде отвън на нивата си. Хайде, тръгвайте. Денят минава.
Наоми се наведе и целуна Дейв по бузата.
— Благодарим ти, че ни разказа — каза тя.
— Радвам се, че го направих. Почувствах се много по-добре.
Сам понечи да стисне ръка на Дейв, после се отказа. Наведе се към стареца и го прегърна.
4.
Стан Соумс беше висок, мършав човек със сърдити очи, които светеха на спокойното му лице — човек, който вече имаше летен загар на кожата, въпреки че календарната пролет беше още в първия си месец. Сам и Наоми го откриха на нивата зад къщата му точно както им беше казал Дейв. На шейсет метра от трактора, чийто мотор работеше, Сам видя нещо като черен път… но тъй като на единия му край имаше малък самолет, покрит с брезент, а на другия — ветропоказател, който се развяваше на ръждясал пилон, той предположи, че точно това е единствената писта на летището на Провърбия.
— Няма да стане — каза Соумс. — Тази седмица имам да обръщам петдесет акра и никой освен мен не може да го направи. Трябваше да ми се обадите два-три дни предварително.
— Случаят е спешен — каза Наоми. — Наистина, господин Соумс.
Той въздъхна и разпери ръце, сякаш искаше да обхване цялата ферма.