— Знаете ли какво значи спешен случай? — попита той. — Спешен случай е това, което правителството прави на ферми като тази и на хора като мен. То е спешен случай. Вижте, в Сидар Рапидс има един човек, който би могъл…
— Нямаме време да отидем в Сидар Рапидс — каза Сам. — Дейв ни каза, че вероятно ще кажете…
— Дейв? — каза Стан Соумс. — Дейв кой?
— Дънкан. Заръча ми да ви кажа, че е време да си платите за бейзболните топки.
Соумс свъси вежди. Ръцете му се свиха в юмруци и за миг Сам си помисли, че този човек ще се нахвърли върху тях. После изведнъж той се разсмя и поклати глава.
— След толкова години Дейв излиза от гората с разписка за дълг в ръка! По дяволите!
Той тръгна към трактора. Докато вървеше, обърна глава към тях и извика, за да го чуят през бодрия грохот на машината.
— Тръгнете към самолета, докато аз махна това нещо! Внимавайте мочурището накрая на пистата да не ви глътне обувките!
Соумс включи трактора на скорост. Трудно беше да се каже в целия този шум, но Сам помисли, че той все още се смее.
— Мислех си, че онзи стар негодник ще умре, преди да се разплатя за дълга си!
Тракторът с рев премина покрай тях и се отправи към хамбара. Сам и Наоми се спогледаха.
— За какво ставаше дума? — попита Наоми.
— Не знам. Дейв не поиска да ми каже. — Той й подаде ръка. — Госпожице, бихте ли повървели с мен?
Тя я пое.
— Благодаря, господине.
Направиха опит да заобиколят тресавището, за което им беше казал Стан Соумс, но не успяха напълно. Кракът на Наоми затъна до глезена, а когато тя го издърпа, калта задържа обувката й. Сам се наведе, взе я, после взе Наоми на ръце.
— Сам, не! — извика тя и избухна в смях — Ще си счупиш кръста!
— Няма — каза той. — Ти си лека.
Тя беше лека… и изведнъж главата му също олекна. Той я отнесе по терасирания насип на пистата до самолета и я постави на крака. Очите на Наоми го погледнаха спокойно, осветени от някаква вътрешна светлина. Без да мисли, той се наведе и я целуна. След миг тя обви с ръце врата му и също го целуна.
Когато отново я погледна, едва си поемаше дъх. Наоми се усмихваше.
— Можеш да ме наричаш Сара, когато поискаш — каза тя.
Сам се засмя и отново я целуна.
5.
Да пътуваш в „Навахо“, пилотиран от Стан Соумс, беше като да караш подскачаща пръчка „пого“. Те подскачаха нагоре-надолу под поривите на пролетния вятър и Сам един или два пъти си помисли, че могат да измамят Арделия по начин, който не би предвидило и онова странно същество — като се размажат върху царевичните ниви на Айова.
Стан Соумс не изглеждаше разтревожен — той пееше на възможно най-висок глас разни стари песни, като „Сладката Сю“ и „Тротоарите на Ню Йорк“, докато самолетът се носеше на тласъци към Демойнс. Наоми беше слисана, гледаше през прозореца към пътищата, нивите и къщите под тях с ръце, вдигнати отстрани на очите, за да засенчи блясъка.
Най-после Сам я потупа по рамото.
— Държиш се сякаш никога не си летяла със самолет! — извика той през жуженето на мотора.
Тя се обърна за малко към него и се ухили като прехласната ученичка.
— Не съм! — И веднага пак се обърна към прозореца.
— По дяволите! — каза Сам и когато самолетът започна още един от гигантските си, поривисти скокове, затегна колана си.
6.
Когато „Навахо“-то се спусна от небето и се приземи на областното летище в Демойнс, беше четири и двайсет. Стан докара самолета до терминала на гражданската авиация, спря мотора, после отвори вратата. Сам остана малко удивен от прилива на ревност, който изпита, когато Соумс хвана Наоми през кръста, за да й помогне да слезе.
— Благодаря — каза задъхано тя. Бузите й се бяха изчервили силно, а очите й танцуваха. — Беше чудесно!
Соумс се усмихна и в този момент изглеждаше на четирийсет, а не на шейсет.
— Винаги съм обичал да летя и това е по-хубаво, отколкото да измъчвам бъбреците си на онзи трактор… истина ви казвам. — Погледна към Сам. — Можете ли да ми кажете какво толкова спешно има? Ако мога, ще ви помогна — дължа на Дейв повече от един подскок от Провърбия до Демойнс и обратно.
— Трябва да отидем в града — каза Сам — на едно място, което се нарича „Книжарница на Пел“. Те ни пазят няколко книги.
Стан ги погледна с разширени очи.
— Как казахте?
— На Пел…
— Познавам я — каза той. — Отпред са новите книги, отзад са старите. На рекламите пише „Най-големият избор в Средния запад“. Това, което се опитвам да изясня, е следното: вие ме откъснахте от градината и аз ви докарах чак дотук, за да вземете някакви книги!
— Те са много важни книги, господин Соумс — каза Наоми. Тя го докосна по грубата му фермерска ръка. — Точно сега те са може би най-важното нещо в живота за мен… и за Сам.