— Също и за Дейв — каза Сам.
— Ако ми кажете какво става — попита Соумс, — ще мога ли да го разбера?
— Не — каза Сам.
— Не — съгласи се Наоми и едва се усмихна.
Соумс изпусна дълбока въздишка през ноздрите си и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.
— Е, предполагам, че не е толкова важно. Задължен съм на Дейв от десет години и е имало случаи, когато това доста ми е тежало. — Лицето му светна. — И успях да повозя тази млада дама за пръв път през живота й. А единственото, което е по-красиво от момиче след първия й полет, е момиче след първото й…
Той спря и заизтрива калта от обувките си. Наоми тактично се загледа в хоризонта. Точно тогава се доближи една цистерна. Соумс бързо отиде до нея и започна дълъг разговор с шофьора.
— Направила си голямо впечатление на нашия безстрашен пилот — каза Сам.
— Може и да е така — каза тя. — Чувствам се чудесно, Сам. Не е ли лудост?
Той прибра един непослушен кичур коса зад ухото й.
— Беше луд ден. Най-лудият ден, откакто се помня.
Но тогава заговори вътрешният му глас — той излезе от онова дълбоко място, където все още се криеха и други важни неща — и му каза, че не е съвсем прав. Имаше един друг ден, който беше не по-малко луд. По-луд. Денят на „Черната стрела“ и червените дъвчащи бонбони.
В него отново се надигна онази странна, сподавена паника и той затвори ушите си за този глас.
„Ако искаш да спасиш Сара от Арделия, Сам, недей да се правиш на герой, а започни да си спомняш кой е твоят Библиотечен полицай.
Не! Не мога! Не трябва!
Трябва да върнеш този спомен.
Не трябва! Не е позволено!
Трябва да опиташ по-усилено или няма надежда.“
— Наистина трябва да си отида вкъщи — промърмори Сам Пийбълс.
Наоми, която беше се отдалечила, за да разгледа крилата на „Навахо“-то, го чу и се върна.
— Каза ли нещо?
— Нищо. Няма значение.
— Изглеждаш много блед.
— Много съм напрегнат — каза раздразнено той.
Стан Соумс се върна и посочи през рамо с палец водача на цистерната.
— Доусън казва, че може да ми даде на заем колата си. Аз ще ви закарам до града.
— Можем да повикаме такси — започна Сам.
Наоми клатеше глава.
— Няма време за това — каза тя, — Благодаря ви много, господин Соумс.
— А, по дяволите — каза Соумс и после хвърли към нея момчешка усмивка. — Можете да ме наричате Стан. Да вървим. Доусън казва, че имало фронт на ниско налягане, който идвал от Колорадо. Искам да се върна в Джънкшън сити, преди да е започнал дъждът.
7.
Книжарницата на Пел беше голяма постройка, подобна на хамбар, на края на търговската част на Демойнс — пълна противоположност на книжарниците от пешеходната зона. Наоми попита за Майк. Насочиха я към бюрото за обслужване на клиентите — гише, което стоеше като митническа будка между секцията, в която се продаваха нови книги, и по-голямата, в която се продаваха стари.
— Казвам се Наоми Хигинс. С вас ли говорихме днес по телефона?
— А, да — каза Майк. Разрови се в един от задръстените рафтове и извади две книги. Едната беше „Любими стихове на американския народ“, а другата — „Помагало за оратора“ под редакцията на Кент Аделмен. Никога през живота си Сам Пийбълс не беше се радвал толкова от вида на две книги и едва устоя на импулса да ги грабне от ръцете на продавача и да ги притисне към гърдите си.
— „Любими стихове“ е лесна — каза Майк, — но „Помагало за оратора“ е изчерпана. Предполагам, че „Книжарницата на Пел“ е единствената оттук до Денвър, в която има толкова добър екземпляр… освен библиотечните екземпляри, разбира се.
— И двете ми изглеждат отлични — каза развълнувано Сам.
— За подарък ли са предназначени?
— Нещо такова.
— Можем да ви ги опаковаме като подарък, ако желаете — ще стане за секунди.
— Не е необходимо — каза Наоми.
Общата цена на двете книги беше двайсет и два долара и петдесет и седем цента.
— Не мога да повярвам — каза Сам, когато излязоха от книжарницата и тръгнаха към мястото, където Стан Соумс беше паркирал взетата на заем кола. Той държеше торбата здраво в ръка. — Не мога да повярвам, че е толкова просто… само да се върнат книгите.
— Не се радвай още — каза Наоми. — Няма да бъде просто.
8.
Докато караха обратно към летището, Сам попита Стан Соумс дали не може да им разкаже за Дейв и бейзболните топки.
— Ако е нещо лично, недейте. Просто съм любопитен.
Соумс погледна към торбата, която Сам държеше в скута си.