— И аз съм любопитен за тези книги — каза той. — Предлагам ви сделка. Това нещо с бейзболните топки се случи преди десет години. Аз ще ви разкажа за това, ако след десет години вие ми кажете за книгите.
— Готово — каза Наоми от задната седалка и после добави това, което Сам също си мислеше. — Ако все още сме живи, разбира се.
Соумс се разсмя.
— Да… Мисля, че винаги съществува тази възможност, нали?
Сам кимна.
— Понякога се случват отвратителни неща.
— Наистина. Едно от тях се случи с момчето ми през 1980. Докторите го наричат левкемия, но то си беше точно както казахте — едно от онези отвратителни неща.
— О, толкова съжалявам — каза Наоми.
— Благодаря. От време на време започвам да мисля, че съм го забравил, но то ме заобикаля отзад и ме удря отново. Мисля, че някои неща не минават много дълго време, а други въобще не минават.
„Някои неща въобще не минават.
Ела с мен, синко… аз съм полицай.
Наистина трябва да си отида вкъщи… платена ли е глобата ми?“
Сам докосна ъгълчето на устата си с трепереща ръка.
— Е, по дяволите, когато това се случи, познавах Дейв от дълго време — каза Стан Соумс. Минаха покрай табела, на която пишеше „ЛЕТИЩЕ З МИЛИ“. — Ние израснахме заедно, ходихме заедно на училище, доста време заедно ходихме извън правия път. Единственото нещо беше, че аз се обърнах и влязох в пътя. Дейв просто си продължи.
Соумс поклати глава.
— Пиян или трезвен, той беше едно от най-добрите момчета, които съм познавал. Но така се случи, че той беше по-често пиян, отколкото трезвен и постепенно престанахме да се виждаме. Като че ли най-лошото време за него беше в края на петдесетте години. През онези години той беше постоянно пиян. След това започна да ходи в АА и изглеждаше, че се е пооправил… но винаги падаше от влака с трясък. Аз се ожених през шейсет и осма и исках той да ми стане кум, но не посмях. Както се случи, той се оказа трезвен — този път, — но не можех да разчитам, че ще бъде трезвен.
— Разбирам какво искате да кажете — каза тихо Наоми.
Стан Соумс се засмя.
— Е, малко се съмнявам — такава малка сладурана като вас едва ли знае в какви неприятности може да се забърка един непоправим пияница, — но да речем, че разбирате. Ако бях помолил Дейв да ми бъде кум на сватбата, Лора — това е бившата ми жена — щеше да бълва змии и гущери. Но Дейв наистина дойде и след като през 1970 се роди момчето ни, Джо, започнахме да се виждаме по-често. Дейв, изглежда, хранеше особени симпатии към всички деца през годините, когато се опитваше да се откъсне от бутилката.
Това, което Джоуи обичаше най-много, беше бейзболът. Беше луд по него — събираше картички, картинки от дъвки… дори ме тормозеше да купя сателитна антена, за да можем да гледаме мачовете на „Роялс“ — „Роялс“ бяха неговите любимци — също и „Къбс“ по телевизионния канал от Чикаго. Когато стана на осем години, знаеше средните показатели на всички титулярни играчи на „Роялс“ и съотношението победи-загуби на почти всички хвърлячи от Американската лига. Дейв и аз три или четири пъти го водихме на мачове. Беше все едно, че водиш дете на обиколка в небесата. Дейв самичък го заведе два пъти — тогава имах работа. На Лора хич не й беше приятно — каза, че щял да си дойде пиян до козирката, а момчето щяло да остане някъде по улиците на Канзас сити или в някоя полицейска кола да чака някой да дойде да го прибере. Но нищо такова не се случи. Доколкото ми е известно, когато беше с момчето, Дейв никога не пиеше.
Когато Джо се разболя от левкемия, най-лошото от всичко беше, че докторите му казаха, че няма да може да ходи на никакви мачове — до юни или може би въобще. Това го потискаше повече от мисълта, че е болен от рак. Когато Дейв дойде да го види, Джо се разплака. Дейв го прегърна и му каза: „Ако ти не можеш да ходиш на мач, Джоуи, нищо — аз ще ти доведа «Роялс».“
Джо го гледа втренчено и каза: „Искаше да кажеш лично ли, чичо Дейв?“ — така го наричаше — чичо Дейв.
„Не мога да направя това — каза Дейв, — но мога да направя нещо почти толкова добро.“
Соумс спря колата до входа на терминала на гражданската авиация и наду клаксона.
Вратата с шум се отмести върху релсите си и той закара колата до мястото, където беше паркиран „Навахо“-то. Спря мотора и просто остана за момент зад кормилото, загледан в ръцете си.
— Винаги съм знаел, че Дейв е талантлив негодник — каза той най-сетне. — Но не знаех, че може да направи това така ужасно бързо. Всичко, което мога да преценя, е, че сигурно е работил денонощно, защото бе свършил за десет дни… а онези юнаци наистина бяха добри. Само че той знаеше, че трябва да бърза. Докторите бяха казали истината на мен и Лора, нали разбирате, а аз бях казал на Дейв. Джо нямаше големи шансове да се оправи. Бяха му открили болестта твърде късно. Тя бушуваше в кръвта му като степен пожар. Около десет дни, след като Дейв даде това обещание, той пристигна в болничната стая на сина ми с по една хартиена пазарска торба във всяка ръка. „Какво носиш, чичо Дейв?“ — пита Джо и се изправя в леглото. В този ден му беше много лошо — мисля, че главно защото му падаше косата — по онова време, ако някое момче нямаше коса, която да стига до гърба му, го смятаха за второ качество, — но когато Дейв влезе, той веднага светна.