„«Роялс», разбира се — отговори Дейв. — Нали ти обещах?“
После сложи онези две пазарски торби на леглото и ги изсипа. И никога, никога в живота си не сте виждали такова изражение на лицето на малко момче. То грееше като коледна елха… и… по дяволите, не знам…
Гласът на Стан Соумс постепенно спадаше. Сега той тежко се облегна напред върху кормилото на буика на Доусън и клаксонът засвири. Стан извади голяма носна кърпа от задния си джоб, изтри очите си с нея, после си издуха носа.
Наоми също се беше навела напред. Тя притисна ръка о бузата на Соумс.
— Ако ви е толкова трудно, господин Соумс…
— Не — каза той и едва се усмихна.
Сам видя как една сълза, която Стан Соумс беше пропуснал да изтрие, се търкулна незабелязано по бузата му и заблестя на късното следобедно слънце.
— Просто разказът ми като че ли го връща. Какъвто беше. От това боли, госпожице, но ми става и добре. Тези две чувства се преплитат.
— Разбирам — каза тя.
— Дейв обърна онези торби и от тях се изсипаха… от тях… бяха бейзболни топки — над две дузини. Но те не бяха просто бейзболни топки, защото на всяка имаше нарисувано лице и всяко лице беше на играч от бейзболния отбор за 1980 година на „Канзас сити Роялс“. И рисунките не бяха онези, как им викат, карикатури. Бяха не по-лоши от лицата, които рисуваше Норман Рокуел за „Сатърдей ивнинг пост“. Виждал съм работи на Дейв — работи, които бе правил, преди да започне да пие наистина тежко — и те бяха добри — но нито една от тях не беше толкова добра, колкото тези. Там бяха и Уили Ейкънс, и Франк Уайт, и Ю. Л. Уошингтън, и Джордж Брет… Уили Уилсън и Еймъс Отис… Дан Куинсбъри, който изглеждаше свиреп като убиец от стар уестърн… Пол Сплиторф и Кен Брет… не си спомням всички имена, но беше целият отбор, включително и треньорът — Джим Фрей.
А и беше успял, след като ги беше завършил, но преди да ги даде на сина ми, да ги отнесе в Канзас сити и всички играчи ги бяха подписали, освен един. Този, който не се беше подписал, беше Даръл Постър — хващачът. Беше болен от грип, но обещал, че ще подпише топката със своето лице веднага, щом може. И го направи.
— Охо — каза тихо Сам.
— И всичко това беше работа на Дейв — човека, над когото чувам да се надсмиват хората в Джънкшън сити и да го наричат Мръсния Дейв. Казвам ви, понякога, като чуя да го наричат така и си спомня какво направи за Джо, когато Джоуи умираше от левкемия, ми идва…
Соумс не довърши, но ръцете му се свиха в юмруци върху широките му бедра. А Сам — който беше използвал това име до днес и се беше смял с Крейг Джонс и Франк Стивънс над стария пияница с пазарската му количка, пълна с вестници — почувства как по бузите му избива досадна и срамна горещина.
— Направил е чудесно нещо, нали? — каза Наоми и отново докосна бузата на Стан Соумс. Тя плачеше.
— Трябваше да видите лицето му — каза замечтано Соумс. — Няма да повярвате как изглеждаше, докато седеше на леглото и разглеждаше всички тези лица с бейзболните шапки върху кръглите глави. Не мога да го опиша, но никога няма да го забравя. Трябваше да видите лицето му. Преди края Джо беше много зле, но никога не му беше толкова зле, че да не гледа „Роялс“ по телевизията — или да не ги слуша по радиото — и държеше всички тези топки в стаята си. Най почетното място обаче беше на перваза на прозореца до леглото му. Там подреждаше деветимата, които играеха в мача, който гледаше или слушаше по радиото. Ако Фрей извадеше хвърляча, Джо го сваляше от перваза и слагаше на негово място резервния хвърляч. А когато всеки от тях беше наред да бие, Джо го държеше в ръце. Така…
Стан Соумс рязко прекъсна и скри лицето си в носната кърпа. Гърдите му на два пъти се надигнаха и Сам видя как гърлото му се задавя от хлип. После той отново изтри очите си и бързо пъхна носната кърпа в задния си джоб.
— И така, вие знаете защо ви закарах до Демойнс днес и защо бих ви закарал и до Ню Йорк, за да вземете тези две книги, ако това ви беше необходимо. Това не е моя заслуга, а на Дейв. Той е изключителен човек.