— Мисля, че може би и вие сте такъв — каза Сам. Соумс му се усмихна — странна, крива усмивка — и отвори вратата на буика на Доусън.
— Е, благодаря ви — каза той. — Много ви благодаря. А сега мисля, че трябва да потегляме, ако искаме да изпреварим дъжда. Не забравяйте книгите, госпожице Хигинс.
— Няма — каза Наоми и излезе, здраво хванала в ръка торбата. — Повярвайте ми, няма.
Глава 13
Библиотечния полицай (II)
1.
Двайсет минути след като отлетяха от Демойнс, Наоми се откъсна от гледката — тя следеше шосе 79 и се удивляваше на колите, които се движеха назад напред по него като играчки — и се обърна към Сам. Това, което видя, я уплаши. Той беше заспал и беше подпрял глава в един от прозорците, но на лицето му не се виждаше спокойствие — приличаше на лице на човек, който изпитва дълбока и лична болка.
Изпод затворените му клепачи бавно излизаха сълзи и се стичаха по лицето му.
Тя се наведе напред, за да го събуди, и чу как той казва с треперещия глас на малко момче:
— Ще имам ли неприятности, господине?
„Навахо“-то се стрелна към облаците, които се натрупваха над западна Айова и се заклатушка, но Наоми почти не забеляза. Ръката й за миг спря над рамото на Сам, после се дръпна.
„Кой беше ТВОЯТ Библиотечен полицай, Сам?“
„Който и да е бил — помисли си Наоми, — мисля, че той го е намерил отново. Мисля, че е с него сега. Съжалявам, Сам… но не мога да те събудя. Сега не. Точно сега мисля, че си там, където трябва да бъдеш… където си длъжен да бъдеш. Съжалявам, но продължавай да сънуваш. И помни какво си сънувал, когато се събудиш. Помни. Помни.“
2.
В съня си Сам Пийбълс виждаше как Червената шапчица излиза от бисквитена къщичка с покрита кошница под ръка — беше тръгнала към къщата на баба си, където вълкът я чакаше, за да я изяде, като започне от краката. Накрая щеше да я скалпира и после да изяде мозъка й от черепа, като си послужи с дълга дървена лъжица.
Само че нищо от това не беше вярно, защото Червената шапчица в този сън беше момче и бисквитената къщичка беше двуетажната къща в Сейнт Луис, където той беше живял с майка си, след като баща му беше умрял, а в покритата кошница нямаше храна. В кошницата имаше книга. „Черната стрела“ от Робърт Луис Стивънсън и той я беше прочел — дума по дума — и не отиваше към къщата на бабата, а към отделението на Обществената библиотека на Сейнт Луис, което се намираше на авеню „Бригс“, защото вече беше забавил книгата с четири дни.
Това беше сън, в който той гледаше.
Гледаше как Беличкия Сам чака на ъгъла на улица „Дънбар“ и авеню „Джонстаун“ светлината на светофара да се смени. Гледаше как той изтърчава през улицата с книгата в ръка… кошницата вече я нямаше. Гледаше как Беличкия Сам влиза в магазина на улица „Дънбар“ и после също беше вътре, миришеше смесените миризми на камфор, бонбони и тютюн за лула, гледаше как Беличкия Сам отива до тезгяха с пакетче продълговати дъвчащи бонбони марка „Десятка“ — любимите му. Гледаше как малкото момче внимателно изважда доларовата банкнота, която майка му грижливо беше пъхнала в джоба на подвързията на „Черната стрела“. Гледаше как продавачът взима долара и връща деветдесет и пет цента… повече от достатъчно, за да плати глобата. Гледаше как Беличкия Сам излиза от магазина и спира отвън на улицата, за да сложи рестото в джоба си и да разкъса със зъби опаковката. Гледаше как Беличкия Сам продължава по пътя си — вече само на три преки от библиотеката — и яде дългите червени сладки резенчета.
Опита се да извика на момчето.
„Пази се! Пази се! Вълкът те чака, момченце! Пази се от вълка! Пази се от вълка!“
Но момчето продължаваше и ядеше дъвчащите си бонбони — вече беше на авеню „Бригс“ и библиотеката беше пред него — огромен куб от червени тухли.
В този момент Сам — Големият бял Сам — се опита да се измъкне от съня си. Усещаше, че Наоми и Стан Соумс и светът на реалните неща бяха нещо далечно, извън това адско яйце на кошмара, в който се намираше. Чуваше бученето на мотора на „Навахо“-то зад звуците на съня: движението по авеню „Бригс“, звънливото „дзъннн!-дзъннн!“ от звънеца на велосипеда на някое дете, чуруликането на птиците в гъстите листа на летните брястове. Затвори сънуващите си очи и закопня за този свят извън черупката, за света на реалните неща. И още — усети, че може да го достигне, че може да разбие черупката…
„Не — каза Дейв. — Не, Сам, не прави това. Не трябва да правиш това. Ако искаш да спасиш Сара от Арделия, не мисли да прекъсваш този сън. В тази работа има само едно съвпадение, но то е убийствено: някога и ТИ си имал Библиотечен полицай. И трябва да си го припомниш.“