Беличкия Сам се разплаква по-силно. „Аз нося парите! — успява да каже през хлиповете си. — Имам деветдесет и пет цента! Вземете ги! Вземете ги всичките!“
Опитва се да извади монетите от джоба си. В същия миг Библиотечният полицай се оглежда и широкото му лице изведнъж се изостря — изведнъж става лице на лисица или вълк, който е успял да се вмъкне в курника, но сега подушва опасност.
„Хайде“ — казва той и дръпва Беличкия Сам извън алеята — в гъстите храсти, които растат около стената на библиотеката. „Когато полицаят ти казва да дойдеш, ти ИДВАШ!“ Тук е тъмно — тъмно и тайнствено. Въздухът мирише на кисели хвойнови плодове. Земята е почерняла от гнили листа. Сега Сам плаче много силно.
„Млъкни!“ — изръмжава Библиотечният полицай и силно го разтърсва. Костите на ръката на Сам болезнено изскърцват. Главата му се люшва. Стигнали са до малък отвор в джунглата от храсти — заливче, в което хвойните са смачкани, а папратите са откъснати и Сам разбира, че това не е просто място, което Библиотечният полицай познава — това е място, което той е направил.
„Млъкни или глобата ще бъде само началото! Ще се наложи да извикам майка ти и да й кажа колко лошо момче си! Това ли искаш?“
„Не! — изплаква Сам. — Ще платя глобата! Ще я платя, господине, но моля ви, не ме бийте!“
Библиотечният полицай завърта Беличкия Сам.
„Опри ръце на стената! Разкрачи си краката! Веднага! Бързо!“
Все още хлипащ, но в ужас, че майка му може да открие, че е направил нещо толкова лошо, та да заслужи такова отношение, Беличкия Сам прави това, което му казва Библиотечният полицай. Червените тухли са хладни — хладни под сянката на храстите, които растат от тази страна на сградата в разбъркан куп. Той вижда тесен прозорец на нивото на земята. Прозорецът гледа към помещението на парното отопление на библиотеката. Голи крушки, засенчени с кръгчета от тенекия, като китайски шапки, висят над гигантския парен котел; тръбите на парното отопление хвърлят зловещи сенки като пипала на октопод. Той вижда един дежурен, който стои до отсрещната стена, с гръб към прозореца, отчита показанията на уредите и ги отбелязва в бележник.
Библиотечният полицай хваща панталоните на Сам и ги смъква. Заедно с тях падат и долните му гащи. Той потръпва, когато хладният въздух облъхва задника му.
„Спокойно — изпъшква Библиотечният полицай. — Не мърдай. След като платиш глобата, синко, всичко ще свърши… — и никой няма да узнае.“
Нещо тежко и горещо се притиска в задника му. Беличкия Сам отново потръпва.
„Спокойно“ — казва Библиотечният полицай. Сега той пъшка по-тежко. Сам чувства горещите струи на дъха му върху лявото си рамо и миризмата на „сен-сен“. Примрял е от ужас, но ужасът не е всичко — има също и срам. Завлекли са го в тъмното, накарали са го да понесе това гротескно, неизвестно наказание, защото е закъснял да върне „Черната стрела“. Само ако знаеше, че глобите могат да бъдат такива големи…!
Тежкото нещо се забива в задника му, разтваря бутовете му. Ужасна, разкъсваща болка прониква нагоре към вътрешните органи на Беличкия Сам. Никога не е имало такава болка — никога на света.
Той пуска „Черната стрела“ и пъха китката си напреки в устата си, за да преглътне собствените си викове. „Спокойно“ — изпъшква Библиотечният полицай и сега ръцете му се спускат върху раменете на Сам и той се заклаща назад-напред, навътре и навън, назад-напред, навътре и навън. „Спокойно… спокойно… о-о-о! Спооооокоооооойно…“
С охкане и клатене Библиотечният полицай натиква това нещо, подобно на огромна гореща стоманена пръчка, навътре и навън в задника на Сам; Сам гледа с втренчени разширени очи в мазето на библиотеката, което е в друга вселена — правилна вселена, където тъжни неща като това никога не се случват. Той гледа как дежурният кимва, слага бележника си под мишница и тръгва към вратата в далечния край на стаята. Ако съвсем малко обърне глава и леко повдигне очи, ще забележи лицето, което го гледа през прозореца — пребледнялото лице с разширени очи на малко момче с червен сироп по устните. Част от Сам иска дежурният да направи точно това — да го спаси по начин, по който ловецът е спасил Червената шапчица, — но по-голямата част от него знае, че само ще се обърне, отвратен от гледката на още едно лошо момче, което понася справедливото си наказание в ръцете на Библиотечния полицай от авеню „Бригс“.
„Спокоооооойно!“ — шепнешком крещи Библиотечният вълк, когато дежурният излиза през вратата и отива в останалата част от правилната вселена, без да се огледа. Вълкът прониква още повече напред и за една секунда болката става толкова непоносима, че Беличкия Сам е сигурен, че коремът му ще се пръсне, че това, което Библиотечният полицай е пъхнал в задника му, просто ще го разкъса и ще излезе отпред, избутвайки пред себе си червата му.