Библиотечният полицай пада върху него, мокър от вкиснала пот, пъшкащ тежко, и под теглото му Сам пада на колене. Масивният предмет — който вече не е така масивен — излиза от него, но Сам чувства целия си задник мокър. Той се бои да сложи ръцете си отзад. Бои се, че като ги махне, ще открие, че е станал на Червения кървящ Сам.
Библиотечният полицай изведнъж хваща Сам за рамото и го завърта с лице към себе си. Лицето му е по-червено от всякога, цялото на червени издути ивици, сякаш се е боядисал като индианец, поел по бойната пътека.
„Виж се! — казва Библиотечният полицай. Лицето му се изкривява във възел от презрение и отвращение. — Виж се на какво приличаш със свалени панталони! Хареса ти, нали? ХАРЕСА ти!“
Сам не може да отговори. Може само да плаче. Той дърпа нагоре бельото и панталоните си. Чувства, че в тях има гнили листа, които дразнят разкъсания му задник, но това не го интересува. Той започва да отстъпва пред Библиотечния полицай, докато гърбът му опира в тухлената стена на библиотеката. Усеща твърди клонки бръшлян — като кости на голяма ръка без плът, която го мушка в гърба. Това обаче не го интересува. Всичко, което го интересува, е срамът, ужасът и чувството на невзрачност, които сега го обземат, а от трите най-голямото е срамът. Срамът е необятен.
„Мръсно момче! — Библиотечният полицай плюе по него. — Мръсно малко момче!“
„Наистина сега трябва да си отида вкъщи — казва Беличкия Сам и думите излизат накъсани на части от силните му хлипове. — Платена ли е глобата ми?“
Библиотечният полицай запълзява на четири крака към Сам, малките му кръгли очи са втренчени в лицето му като слепите очи на къртица и това някак си е последния щрих на комизма. Сам си мисли: „Той ще ме накаже отново“ и при тази мисъл нещо в ума му, някаква пренапрегната подпора или арматура се размества с влажно щракване, което почти може да се чуе. Той не вика и не протестира — сега това е отминало — само гледа Библиотечния полицай с мълчалива апатия.
„Не — казва Библиотечният полицай. — Пускам те, край. Смилявам се над тебе, но ако някога кажеш на някого… някога… ще се върна и ще го направя пак. Ще го правя, докато глобата не бъде платена. И да не съм те хванал тук отново. Разбираш ли?“
„Да“ — казва Сам. Разбира, че ако разкаже, полицаят ще се върне и ще го направи отново. Късно вечер ще бъде в килера, под леглото, кацнал на някое дърво като някакъв гигантски, невероятен гарван. И че когато гледа към мрачното небе, ще вижда в облаците Библиотечният полицай с неговото изкривено, презрително лице. Той ще бъде навсякъде.
От тази мисъл на Сам му прилошава и той затваря очи пред това лудо къртиче лице, пред всичко.
Библиотечният полицай го сграбчва, отново го разтърсва.
„Да, какво?“ — изсъсква той. — „Да, какво, синко?“
„Да, разбирам“ — казва Сам, без да отваря очи.
Библиотечният полицай дръпва ръката си.
„Добре — казва той. — И не забравяй. Когато лошите момчета и момичета забравят, аз ги убивам.“
Беличкия Сам дълго време седи, облегнат до стената, със затворени очи в очакване Библиотечният полицай отново да започне да го наказва или просто да го убие. Иска да заплаче, но няма сълзи. Ще минат години, докато отново успее да заплаче, за каквото и да било. Най-сетне отваря очи и вижда, че е сам в леговището на Библиотечния полицай в храстите. Библиотечния полицай го няма. Тук е само Сам и неговата книга „Черната стрела“, която лежи отворена.
Сам започва да пълзи към дневната светлина на четири крака. Листата гъделичкат потното му лице, обляно в сълзи, клоните драскат гърба му и шибат наранения му задник. Той взима със себе си „Черната стрела“, но не за да я занесе в библиотеката. Той никога няма да отиде в библиотеката, в никоя библиотека, никога — това е обещанието, което дава на себе си, докато изпълзява от мястото на наказанието си. Дава и друго обещание — никой никога няма да разбере за това ужасно нещо, защото той смята да забрави, че се е случвало. Чувства, че може да го направи. Може да го направи, ако се опита много, много силно, а той смята да започне да се опитва много, много силно веднага.
Когато стига до края на храстите, той се оглежда като подгонено зверче. Вижда деца, които минават по тревата. Не вижда Библиотечния полицай, но това, разбира се, няма значение — Библиотечният полицай вижда него. От днес нататък Библиотечният полицай винаги ще бъде наблизо.