Най-сетне тревата е пуста. Малко, разчорлено момче — Беличкия Сам — се измъква от храстите с листа в косата и кал по лицето. Ризата му се развява зад него, неприбрана в панталоните. Той се промъква до бетонните стъпала, хвърля крадешком един ужасен поглед към тайнствения латински девиз, изписан над вратата и после оставя книгата си на едно от стъпалата с всичката грижа и ужас, с които самотно момиче оставя безименното си дете на прага на непозната къща. После Беличкия Сам се затичва през тревата, оставя клона на Обществената библиотека на Сейнт Луис на авеню „Бригс“ зад гърба си и тича, но колкото и бързо да тича, не може да избяга от вкуса на червен сироп на езика и в гърлото си, сладък и лепкав, и колкото и бързо да тича, Библиотечният вълк естествено тича заедно с него, Библиотечният вълк е точно зад рамото му, където не може да го види, и Библиотечния вълк шепне „Ела с мен, синко… аз съм полицай“ и винаги ще шепне това, през всичките години ще шепне това, в онези тъмни сънища, които Сам не смее да си спомни, той ще шепне това, а Сам винаги ще бяга от този глас и ще крещи „Платена ли е вече? Платена ли е вече глобата? О, Боже мой, ПЛАТЕНА ЛИ Е ВЕЧЕ ГЛОБАТА МИ?“ И отговорът, който се връща, винаги е един и същ: „Никога няма да бъде платена, синко, никога няма да бъде платена. Никога. Нико…“
Глава 14
Библиотеката (II)
1.
Кацането на черната писта, която Стан наричаше Летището на Провърбия, никак не беше гладко. „Навахо“-то се спусна опипом през купищата сърдит въздух и се приземи с последен разтърсващ удар. Сам извика сподавено. Очите му се отвориха.
Наоми търпеливо чакаше нещо такова. Тя веднага се наведе напред, без да обръща внимание на колана, който прерязваше кръста й, и го обгърна с ръце. Не обърна внимание на вдигнатите му ръце и първото му инстинктивно отдръпване, както не обърна внимание и на първия горещ и неприятен дъх на ужасеното му дишане. Беше успокоявала много алкохолици в разгара на делириум тременс, а това не беше много по-различно. Притисна се до него и усети биенето на сърцето му. То сякаш щеше да изскочи с плясък от ризата му.
— Всичко е наред, Сам, всичко е наред — аз съм, вече се върнахме. Това беше сън. Отново си тук.
За миг той продължи да се притиска в седалката си. После се отпусна, обезсилен. Ръцете му се вдигнаха и я прегърнаха с паническа сила.
— Наоми — каза той с дрезгав, сподавен глас. — Наоми, о, Наоми, мили Боже, какъв кошмар сънувах, какъв ужасен сън!
Стан беше се обадил по радиото и някой беше дошъл да запали светлините на пистата. Сега те рулираха между тях. Все пак не бяха изпреварили дъжда — той кухо барабанеше по корпуса на самолета. Отпред Сам мучеше някаква песен — приличаше на „Надбягванията в Кемптаун“.
— Беше ли кошмар? — попита Наоми и се отдръпна от Сам, за да го погледне в кръвясалите очи.
— Да. Но беше и истина. Съвсем истина.
— Библиотечният полицай ли беше, Сам? Твоят Библиотечен полицай?
— Да — прошепна той и притисна лице в косата й.
— Знаеш ли кой е той? Сега знаеш ли кой е той, Сам?
След един дълъг, дълъг момент Сам прошепна:
— Знам.
2.
Стан Соумс хвърли поглед към лицето на Сам, докато той и Наоми слизаха от самолета, и каза в изблик на съчувствие:
— Съжалявам, че толкова много друсаше. Наистина помислих, че ще изпреварим дъжда. Само че при насрещен вятър…
— Ще се оправя — каза Сам.
Всъщност той вече изглеждаше по-добре.
— Да — каза Наоми. — Всичко ще бъде наред. Благодаря, Стан. Много ти благодаря. Дейв също ти благодари.
— Е, ако съм успял да ви помогна…
— Да. Наистина ни помогнахте.
— Ще трябва да минем по пистата — каза Стан. — В такава вечер, ако се опитате да минете напряко, онова тресавище ще ви погълне чак до кръста. Елате вкъщи. Ще пием кафе. Мисля, че има и малко ябълков пай.
Сам погледна часовника си. Беше седем и четвърт.
— Ще се възползваме от поканата ви друг път, Стан — каза той. — Наоми и аз трябва веднага да занесем тези книги в града.
— Поне влезте и се изсушете. Докато стигнете до колата, ще бъдете съвсем мокри.
Наоми поклати глава.
— Много е важно.
— Добре — каза Стан. — По вида ви разбирам, че наистина е така. Само не забравяйте, че обещахте да ми разкажете историята.
— Няма да забравим — каза Сам. Погледна Наоми и видя в очите й отражението на собствената си мисъл: „Ако все още сме живи, за да я разкажем.“
3.
Сам караше и едва се сдържаше да не натисне докрай педала на газта. Тревожеше се за Дейв. Едва ли обаче беше нужно да демонстрира тревогата си, като излезе от пътя и преобърне колата на Наоми в крайпътната канавка, а и дъждът, при който се бяха приземили, се беше превърнал в порой, който се носеше от освежаващия вятър. Чистачките не успяваха да се справят с него дори и на бързи обороти, а фаровете не проникваха на повече от пет-шест метра. Сам не смееше да кара по-бързо от четирийсет километра в час. Погледна часовника си, после обърна глава към Наоми, която седеше до него с торбата в скута си.