— Ей, баровец, сигурен ли си, че ти стигат? — попита го продавачът, когато Сам се приближи до тезгяха и струпа върху него съкровището си. — Мисля, че имаме още един-два кашона в склада. Наистина знам какво е, когато ти се прияде нещо.
— Тези ще стигнат. Маркирай ги, ако обичаш. Бързам.
— Да, всички бързат в този свят — каза продавачът. Пръстите му отвориха касата с привичната сънливост на наркоман.
На щанда до някаква реклама на бейзболни картички имаше ластично кръгче. Сам го посочи.
— Мога ли да го взема?
— Заповядай, баровец. Смятай го за подарък от мен — принца на „Пигли Уигли“, за теб, лорда на бонбоните, в дъждовната вечер на този понеделник.
Сам надяна ластичното кръгче на китката си (то увисна като широка гривна). В този миг силен порив на вятъра разклати сградата. Стъклата затракаха. Лампите премигаха.
— Я виж, баровец — каза принцът на „Пигли Уигли“ и вдигна поглед. — Това го нямаше в прогнозата. Казаха само превалявания. — Отново погледна към касата. — Петнайсет и четирийсет и един.
Сам му подаде двайсет долара с лека, горчива усмивка.
— Тези неща бяха много по-евтини, когато бях дете.
— Инфлацията страшно скочи — съгласи се продавачът. Той бавно се връщаше в озоновия облак, в който се беше намирал, когато влезе Сам. — Сигурно страшно ги обичаш, човече. Аз си обичам старите шоколадчета „Марс“.
— Да ги обичам? — засмя се Сам, докато прибираше рестото в джоба си. — Мразя ги. За друг са. Може да се каже, подарък.
Тогава продавачът видя нещо в очите на Сам и изведнъж бързо направи голяма крачка настрани и почти събори една от рекламите.
Сам с любопитство погледна лицето му и реши да не иска торбичка. Събра пакетчетата, пръсна ги по джобовете на спортното си сако, което беше облякъл преди хиляда години, и излезе от магазина. При всяка крачка целофанът в джобовете му шумолеше.
5.
Наоми се беше преместила зад кормилото и кара през останалата част от пътя до библиотеката. Когато потеглиха от паркинга пред „Пигли Уигли“, Сам извади двете книги от торбата на „Книжарницата на Пел“ и за момент ги изгледа със съжаление.
„Колко неприятности — помисли си той. — Колко неприятности за една остаряла книга със стихове и едно ръководство за начинаещи оратори.“ Само че, разбира се, въпросът не беше в това. Въпросът изобщо никога не беше бил в книгите.
Той свали ластика от китката си и обви с него книгите. После извади портфейла си, взе една пет доларова банкнота от намаляващия запас банкноти и я пъхна под ластика.
Това за какво е?
— Глобата. Тази, която дължа за тези две, и още една, от много отдавна — „Черната стрела“ от Робърт Луис Стивънсън. С това въпросът приключва.
Остави книгите между двете удобно вдлъбнати седалки и извади от джоба си пакетче бонбони. Разкъса опаковката и онази стара, сладникава миризма го блъсна в лицето. От носа му тя сякаш отиваше направо в главата, а от главата пропадаше надолу в стомаха му, който веднага се сви в гладък, твърд юмрук. За един ужасен миг Сам помисли, че ще повърне в собствения си скут. Очевидно някои неща не се променяха никога.
Въпреки всичко той продължи да отваря пакетчетата с дъвчащи бонбони, а около него се натрупа купчина от лепкави, восъчни сладки късове. Когато светофарът на следващото кръстовище светна червено, Наоми намали скоростта, после спря, въпреки че Сам не виждаше никаква друга кола да се движи и в двете направления. Дъждът и вятърът се блъскаха в малката й кола. До библиотеката оставаха само четири пресечки.
— Сам, какво правиш, за Бога?
И понеже той всъщност не знаеше точно какво прави, каза:
— Ако храната на Арделия е страхът, трябва да намерим другото нещо — това, което е противоположно на страха. Защото това нещо ще бъде за нея отрова. Така че… какво мислиш, че може да е това нещо?
— Е, съмнява ме да са дъвчащи бонбони.
Той направи нетърпелив жест.
— Откъде си сигурна? Смята се, че кръстовете убиват вампирите — онези, които смучат кръв, — но кръстът е само две пръчки от дърво или метал, поставени под прав ъгъл. Може би по същия начин би подействала една маруля… ако е включена.
Светна зелена светлина.
— Ако е организирана маруля — каза замислено Наоми и потегли напред.
— Правилно! — Сам повдигна шепа дълги сладки късове. — Всичко, което знам, е, че имам само това. Може би е смешно. Вероятно е така. Но не ме е грижа. Това е небожият символ на всички неща, които ми отне моят Библиотечен полицай — любов, приятелство, чувство на принадлежност. През целия си живот съм се чувствал като чужд човек, Наоми, и никога не съм знаел защо. Сега знам. Това е просто още едно от нещата, които той ми е отнел. Тогава обичах тези неща. Сега едва понасям миризмата им. Няма значение — мога да се справя с това. Но трябва да знам как да го включа.