Сам започна да мачка бонбоните между дланите си и постепенно ги превърна в лепкава топка. Досега беше мислил, че най-лошото нещо, с което му влияят тези бонбони, е миризмата, но сега разбра, че греши. По-лоша беше мекотата им… и боята, която излизаше изпод дланите и пръстите му и ги оцветяваше в зловещо червено. Въпреки това продължи, спираше само на всяка половин минута, за да добави съдържанието на ново пакетче към меката маса.
— Може би търся излишно — каза той. — Може би противоположното на страха е обикновената стара храброст. Куражът, ако искаш по-интересна дума. Това ли е? Това ли е всичко? В храбростта ли е разликата между Наоми и Сара?
Тя го погледна с изненада.
— Да не би да питаш дали това, че престанах да пия, е било акт на храброст?
— Не знам какво питам — каза той, — но мисля, че и при тебе е нещо подобно. Няма нужда да питам за страха — знам какво е той. Страхът е емоция, която изключва промяната и пречи на промяната. Когато се отказа от пиенето, това беше ли акт на храброст?
— Аз всъщност никога не съм се отказвала — каза тя. — Алкохолиците никога не го правят. Те не могат да го направят. Вместо това използваш различни обиколни мисли. По веднъж на ден си казваш — по-леко, живей и остави другите да живеят. Но в центъра на нещата е следното: отказваш се от мисълта, че можеш да владееш пиенето си. Тази мисъл е мит, който си си разказвал, и точно от него се отказваш. От мита. Сега кажи ми — това храброст ли е?
Разбира се. Но със сигурност не е окопна храброст.
— Окопна храброст — каза тя и се засмя. — Харесва ми. Но ти си прав. Това, което правя аз — което правим ние — тоест да се пазим от първата чашка… не е такъв вид храброст. Въпреки филма „Загубеният уикенд“, мисля, че нашето състояние не е кой знае каква трагедия.
Сам си припомни ужасната апатия, която го беше обхванала, след като беше изнасилен в храстите до библиотеката на на авеню „Бригс“ в Сейнт Луис. Изнасилен от мъж, който беше нарекъл себе си полицай. Това също изобщо не беше трагедия. Беше мръсен номер — всичко на всичко мръсен тъпашки номер, изигран на малко дете от душевноболен мъж. Помисли си, че в крайна сметка беше излязъл късметлия — Библиотечният полицай можеше и да го убие.
Пред тях в дъжда мъждукаха кръглите бели глобуси около Обществената библиотека на Джънкшън сити. Наоми каза неуверено:
— Мисля, че истинската противоположност на страха трябва да е честността. Честността и вярата. Как ти звучи това?
— Честност и вяра — каза той тихо, опитваше вкуса на думите. Стисна лепкавата топка от бонбони в дясната си ръка. — Мисля, че не е лошо. Във всеки случай ще трябва да свърши работа. Вече стигнахме.
6.
Мъждукащите зелени цифри на часовника на арматурното табло показваха 7:57. Все пак бяха успели преди осем.
— Може би е по-добре да проверим дали всички са си отишли, преди да обиколим отзад — каза той.
— Добра идея.
Бавно влязоха в празния паркинг срещу главния вход на библиотеката. Глобусите нежно блещукаха в дъжда. Шумът на дърветата не беше толкова нежен — вятърът се усилваше още. Дъбовете издаваха звуци, сякаш сънуват, но всичките им сънища са лоши.
В осем часа и две минути срещу тях спря камионетка с фигура на Котарака Гарфийлд и табела „ТАКСИТО НА МАМА“ на задния прозорец. Прозвуча клаксон и вратата на библиотеката — тя дори и на тази светлина изглеждаше по-малко мрачна, отколкото бе изглеждала при първото посещение на Сам, по-малко приличаше на уста на лицето на огромен гранитен робот — се отвори веднага. Три деца — изглеждаха като ученици в долните гимназиални класове — излязоха и затичаха надолу по стъпалата. Докато стигнат по алеята до „ТАКСИТО НА МАМА“, две от децата вдигнаха якетата на главите си, за да ги прикрият от дъжда. Страничната врата на камионетката се отвори и децата се качиха. Сам чу смеха им и им завидя. Помисли си колко ли е добре да излезеш от библиотека със смях на уста. Не беше изпитал това чувство заради мъжа с кръглите черни очила.
„Честност — помисли си той. — Честност и вяра. — После пак си каза: — Глобата е платена, по дяволите.“ — Отвори последните две пакетчета дъвчащи бонбони и започна да размачква съдържанието им в лепкавата си, отвратително миришеща топка. Докато го правеше, гледаше задната част на „ТАКСИТО НА МАМА“. Виждаше белия пушек, който излизаше и се разсейваше във ветровития въздух. Изведнъж започна да разбира какво ставаше тук.