— Веднъж, когато бях в гимназията — каза той, — видях как група момчета си направиха шега с едно друго момче, което не обичаха. В онези дни гледането беше любимото ми занимание. Те взеха топка глина за моделиране от кабинета по рисуване и я напъхаха в ауспуха на понтиака на момчето. Знаеш ли какво се случи?
Тя го погледна със съмнение.
— Не. Какво?
— Гърнето се разцепи на две части — каза той. — По една от всяка страна на колата. Излетяха като шрапнел. Гърнето беше слабата точка, нали разбираш. Предполагам, че ако газовете се бяха върнали обратно до мотора, направо щяха да откъснат цилиндрите от блока.
— Сам, за какво говориш?
— За надеждата — говоря за надеждата. Предполагам, че честността и вярата трябва да дойдат малко по-късно.
„ТАКСИТО НА МАМА“ се отдели от тротоара. Фаровете му прорязваха сребристите ленти на дъжда.
Когато предната врата на библиотеката се отвори отново, зелените числа на часовника на арматурното табло на Наоми показваха 8:06. Излязоха един мъж и една жена. Мъжът, който несръчно закопчаваше палтото си, а чадърът му беше под мишницата, без съмнение беше Ричард Прайс — Сам го позна веднага, въпреки че го беше виждал само на едничката му снимка в стария вестник. Момичето беше Синтия Бериган — помощник-библиотекарката, с която беше говорил в събота вечер.
Прайс каза нещо на момичето. Сам помисли, че тя се усмихва. Изведнъж осъзна, че седи изправен във вдлъбнатата седалка на датсуна на Наоми, а всеки негов мускул скърца от напрежение. Опита се да се отпусне и разбра, че не може.
„Защо това не ме изненадва?“ — помисли си той.
Прайс вдигна чадъра си. Двамата изтичаха по алеята, скрити под него, а момичето в движение завързваше забрадка от дъждобран на главата си. Разделиха се в дъното на алеята. Прайс се качи в една „Импала“ с размерите на пътнически параход, а момичето в едно „Юго“, паркирано на средата на следващата пряка. Прайс направи обратен завой на улицата (когато светлините от фаровете му светнаха за малко върху колата на Наоми, тя стреснато се сниши) и бипна за поздрав, когато мина покрай „Юго“-то. Синтия Бериган му бипна в отговор, а после потегли в противоположна посока.
Сега бяха само те двамата, библиотеката и може би Арделия, която ги чакаше някъде вътре.
Заедно със стария приятел на Сам — Библиотечния полицай.
7.
Наоми подкара бавно около квартала към улица „Уегман“. Някъде по средата в оградата имаше малък процеп, отбелязан с дискретна табелка. На нея беше написано:
САМО ЗА ДОСТАВКИ НА БИБЛИОТЕКАТА
Връхлетя ги порив на вятъра — толкова силен, че разклати датсуна върху ресорите му, а дъждът затрака по стъклата като пясък. Наблизо се чу трясък от счупване на голям клон или малко дърво. После се чу думкане от падането на клона или дървото на улицата.
— Боже! — каза Наоми с тънък, разстроен глас. — Това не ми харесва!
— И аз не съм възхитен — съгласи се Сам, но почти не я беше чул. Мислеше как беше изглеждала тази глина за моделиране. Как изглеждаше, когато се издуваше от ауспуховата тръба на колата. Приличаше на мехур.
Наоми зави при табелата. Влязоха в къса алея, която водеше до товаро-разтоварната зона. Над малкия павиран правоъгълник светеше единствена електродъгова лампа. Тя хвърляше силна, пронизваща светлина, а сенките от разлюлените клони на дъбовете, които ограждаха товарната зона, танцуваха лудо върху задната фасада на сградата под светлината й. За момент сенките сякаш се сраснаха и образуваха форма, която беше почти човешка: изглеждаше, сякаш някой чака някъде долу — някой, който сега изпълзява, за да ги посрещне.
„Само след една-две секунди — помисли си Сам — оранжевият блясък от лампата ще се отрази в очилата му — малките му, кръгли черни очила — и той ще погледне към мен през предното стъкло на колата. Не към Наоми, само към мен. Ще ме погледне и ще каже: Здравей, синко. Чаках те. Всички тези години те чаках. Ела с мен сега. Ела с мен, защото аз съм полицай.“
Пак се чу трясък и един клон падна върху настилката на метър от багажника на датсуна, разхвърчаха се парчета кора и гнило дърво. Ако беше паднал върху колата, щеше да смачка покрива й като консерва с доматена супа.
Наоми изпищя.
Вятърът, който все още се усилваше, изпищя в отговор.
Сам посегна към нея, искаше да я обгърне с ръка, за да я успокои, когато изведнъж вратата зад товарната платформа се открехна и оттам излезе Дейв Дънкан. Държеше вратата, за да не може вятърът да я изскубне от ръцете му. Лицето на стареца се видя на Сам неестествено бяло и почти гротескно уплашено. Със свободната си ръка старецът правеше отчаяни подканващи движения.