— Наоми, Дейв е там.
— Къде?… О, да, виждам го. — Очите й се разшириха. — Боже мой, изглежда ужасно!
Тя започна да отваря вратата. Вятърът изсвири, откъсна я от ръката й и нахлу в датсуна като малък ураган, повдигна във въздуха опаковките на бонбоните и ги завъртя в луда вихрушка.
Наоми едва успя да дръпне ръката си, за да не я приклещи вратата, която пак се захлопна, и излезе. Косата й се развяваше като в собствена малка буря около главата й, а полата й за миг залепна и очерта бедрата й.
Сам отвори своята врата — вятърът духаше срещу нея и той буквално трябваше да я набута с рамо — и също слезе. От известно време се чудеше — откъде, по дяволите, се беше взела тази буря; принцът на „Пигли Уигли“ беше казал, че в прогнозите няма такива ураганни ветрове и дъждове. Само превалявания, така беше казал.
Арделия. Може би това е бурята на Арделия.
Сякаш за да потвърди това, гласът на Дейв се усили след моментното затишие:
— Бързо! Навсякъде усещам миризмата на нейния парфюм!
Сам почувства неясен ужас при мисълта, че миризмата на парфюма на Арделия може по някакъв начин да предшества материализирането й.
Беше стигнал до средата на пътя до товарната платформа, когато осъзна, че държи сополивата топка от дъвчащи бонбони, но е оставил книгите в колата. Обърна се, отвори със сила вратата и ги взе. Внезапно цветът на светлината се смени — от ярка, пронизващо оранжева — на бяла. Сам видя промяната върху кожата на ръцете си и за миг очите му сякаш замръзнаха в орбитите. Бързо излезе с гръб от колата, с книгите в ръка и се обърна.
Оранжевата електродъгова лампа я нямаше. Беше заменена от старомоден уличен фенер с живачни изпарения. Дърветата, които танцуваха и стенеха около платформата, сега бяха по-дебели — преобладаваха величествените стари брястове, които с лекота закриваха дъбовете. Формата на товарната платформа също се беше сменила и задната стена на библиотеката — стената, която само преди миг беше била гола, бе покрита с извити стъбла бръшлян.
„Добре дошли в 1960 — помисли си Сам. — Добре дошли в Обществената библиотека на Джънкшън сити, марка «Арделия Лорц».“
Наоми се беше качила на платформата. Казваше нещо на Дейв. Дейв отговори, после погледна назад през рамо. Тялото му се разтърси. В същия миг Наоми изпищя. Сам се втурна към стълбите с развято сако. Докато се качваше по стъпалата, видя как една бяла ръка изплува от тъмнината на библиотеката, хвана рамото на Дейв и го дръпна обратно в библиотеката.
— Дръж вратата! — изкрещя Сам. — Наоми, дръж вратата! Не я оставяй да се заключи!
Но тук вятърът им помогна. Той отвори широко вратата, удари Наоми по рамото и тя политна назад. Сам скочи и успя да хване навреме вратата.
Наоми обърна към него ужасените си очи.
— Това беше мъжът, който е идвал у вас, Сам. Високият мъж със сребристите очи. Видях го. Той хвана Дейв.
Нямаше време за мислене.
— Хайде — той хвана Наоми през кръста и я поведе напред към библиотеката. Зад тях поривът на вятъра затръшна вратата с трясък.
8.
Бяха в залата с каталозите. Цареше полумрак. На бюрото на библиотекаря светеше лампа с абажур с червени ресни. Отвъд тази зона, в която бяха разхвърляни кутии и топки смачкани вестници за уплътнение (беше 1960 и плътно прилепващите полиетиленови опаковки още не бяха измислени), започваха рафтовете. На една от пътеките между стените с книги стоеше Библиотечният полицай. Беше хванал Дейв Дънкан в полусън и го държеше с почти безгрижна лекота на десет сантиметра над пода.
Той погледна към Сам и Наоми. Сребърните му очи заблестяха и бялото лице се разтегна в усмивка с форма на полумесец. Приличаше на хромирана луна.
— Нито крачка напред — каза той — или ще счупя този врат като пилешка кост. Ще го чуете.
Сам го послуша, но само за миг. Усети миризма на торбичка с лавандула против молци — тежка и прекалено силна. Отвън вятърът виеше и гърмеше. Сянката на Библиотечния полицай танцуваше по стената като очертания на подемен кран.
„Преди нямаше сянка — осъзна Сам. — Какво ли означава това?“
Може би това означаваше, че Библиотечният полицай сега беше по-истински, повече тук… защото Арделия, Библиотечният полицай и черният човек в старата кола всъщност бяха една и съща личност. Бяха едно и също нещо, просто лицата, които то носеше, бяха различни — слагаше ги и отново ги сваляше с лекота като карнавални маски.