— Искаше да кажеш, че ако стоим далеч от тебе, ще го оставиш жив? Глупости.
И тръгна към Библиотечния полицай.
На лицето на високия мъж се появи странно изражение. Той беше изненадан. Отстъпи една крачка. Шлиферът му се развя под коленете му и се отърка о подвързаните томове, които бяха наредени от двете страни на пътеката.
— Предупреждавам ви!
— Предупреди ни и върви по дяволите — каза Сам. — Нямаш какво да делиш с него. Имаш сметки за уреждане с мен, нали? Добре, да ги уредим.
— Библиотекарката има сметки за уреждане със стареца — каза полицаят, после отстъпи на още една крачка. С лицето му ставаше нещо странно и след миг Сам разбра какво е то. Сребърната светлина в очите на Библиотечния полицай угасваше.
— Тогава нека тя ги уреди — каза Сам. — Моите сметки са с тебе, приятелче, и са от трийсет години.
Мина през светлия кръг, очертан на пода от настолната лампа.
— Добре тогава — изръмжа Библиотечният полицай. Завъртя се и запокити Дейв на пътеката. Дейв политна като торба с пране и извика от страх и изненада. Опита се да вдигне ръка, за да се опре в стената, но това беше само неволен, объркан рефлекс. Блъсна се в пожарогасителя, закачен до стълбите и Сам чу тъпия трясък на счупена кост. Дейв падна, а тежкият червен пожарогасител падна от стената върху стареца.
— Дейв! — изпищя Наоми и се втурна към него.
— Наоми, не!
Но тя не обърна внимание. Усмивката на Библиотечния полицай се появи отново. Той сграбчи Наоми за ръката, докато тя се опитваше да мине покрай него, и я придърпа към себе си. Лицето му се наведе и за момент се скри от кестенявата коса на тила й. Той издаде странно, приглушено покашляне в плътта й и после започна да я целува — или поне така изглеждаше. Дългата му бяла ръка я хвана под мишницата. Наоми отново изпищя и после като че ли започна да се отпуска в обятията му.
Сам беше стигнал до началото на рафтовете. Хвана първата попаднала му подръка книга, измъкна я от рафта, замахна и я хвърли. Тя политна с разперени корици и развети страници и удари Библиотечния полицай отстрани по главата. Той изкрещя гневно и изненадано и вдигна поглед. Наоми се отскубна от прегръдката му и се устреми настрани към един от високите шкафове, размахала ръце за баланс. Удари се в него, а той се люшна назад и падна с оглушителен отекващ трясък. Книгите политнаха от рафтовете, на които можеха да останат необезпокоявани с години, и нападаха по пода като дъжд от удари, които странно приличаха на ръкопляскания.
Наоми не обърна внимание. Стигна до Дейв и коленичи до него. Повтаряше името му — отново и отново. Библиотечният полицай се обърна натам.
— И с нея няма какво да делиш — каза Сам. Библиотечният полицай се обърна към него. Сребърните му очи се бяха сменили с малки черни очила, които придаваха на лицето му сляпо изражение, подобно на това на къртица.
— Трябваше да те убия първия път — каза той и тръгна към Сам. Докато вървеше се чуваше и някакъв странен звук на търкане. Сам погледна надолу и видя, че полите на шлифера на Библиотечния полицай се влачат по пода. Той се смаляваше.
— Глобата е платена — каза тихо Сам. Библиотечният полицай спря. Сам вдигна книгите с петдоларовата банкнота под ластика. — Глобата е платена и книгите са върнати. Всичко свърши, кучко… или кучи сине… или каквото и да си.
Навън вятърът се усили с продължителен, кух вик, който премина под стряхата като звън на стъкло. Библиотечният полицай извади език и облиза устните си. Беше червен и остър. По бузите и челото му бяха започнали да се появяват петна. По кожата му лъщеше мазна пот.
И миризмата на пликче с лавандула беше много по-силна.
— Грешиш! — извика Библиотечният полицай. — Грешиш! Тези не са книгите, които си взел! Аз знам! Старият пиян копелдак прибра книгите, които си взел! Те са били…
— … унищожени! — довърши Сам. Той тръгна отново, доближи се до Библиотечния полицай и с всяка крачка, която правеше, миризмата на лавандула ставаше все по-силна. Сърцето му биеше в гърдите. — Знам и чия беше идеята за това. Но тези са напълно годни за замяна. Вземи ги. — Гласът му прерасна в застрашителен вик. — Вземи ги, дявол да те вземе!
Той протегна книгите и Библиотечният полицай, объркан и уплашен, посегна към тях.
— Не, не така — каза Сам и вдигна книгите над бялата протегната ръка. — Така.
Стовари книгите върху лицето на Библиотечния полицай — стовари ги с всичка сила. Не си спомняше някога през живота си да е изпитвал такова върховно удовлетворение като това, когато „Любими стихове на американския народ“ и „Помагало за оратора“ удариха и счупиха носа на Библиотечния полицай. Кръглите черни очила отхвръкнаха от лицето му и паднаха на пода. Под тях останаха черни орбити, обградени от белезникава течност. Лепкавото вещество потече на малки вадички и Сам помисли за разказа на Дейв — „Изглеждаше сякаш започва да пуска собствена кожа“ беше казал той.