Библиотечният полицай изкрещя.
— Не можеш! — крещеше той. — Не можеш да ми причиниш болка! Ти се страхуваш от мен! Освен това на тебе ти ХАРЕСА! МРЪСНО МАЛКО МОМЧЕ, ХАРЕСА ТИ!
— Грешиш — каза Сам. — Ужасно беше. Сега вземи тези книги. Вземи ги и изчезвай оттук. Защото глобата е платена.
Той удари книгите в гърдите на Библиотечния полицай. И когато ръцете на Библиотечния полицай ги обхванаха, Сам замахна с коляно точно в слабините му.
— Това е за всички останали деца — викна той. — Тези, които си изнасилил, и тези, които тя е изяла.
Съществото зави от болка. Наведе се, за да се хване за слабините, и изпусна книгите. Мазната му черна коса падна върху лицето му и милостиво закри празните му, набраздени орбити.
„Разбира се, че са празни — успя да си помисли Сам. — Аз не видях очите му зад очилата, които носеше в този ден… така че и тя не е могла да ги види.“
— Това не стига за плащане на твоята глоба — каза Сам, — но е стъпка във вярната посока, нали?
Шлиферът на Библиотечния полицай започна да се гърчи и да се вълнува, сякаш под него беше започнало някакво невъобразимо превръщане. И когато той… то… вдигна очи… Сам видя нещо, което го върна отново към ужаса и отвращението.
Мъжът, който беше излязъл наполовина от плаката на Дейв и наполовина от собствените мисли на Сам, се беше превърнал в безформено джудже. Джуджето се превръщаше в нещо друго — в ужасен хермафродит. По лицето му и под гърчещия се, мърдащ шлифер ставаше бурна смяна на пола. Половината от косата все още беше черна; другата половина вече беше пепеляворуса. Едната орбита все още беше празна; от другата едно диво синьо око блестеше от омраза.
— Искам те — изсъска съществото. — Искам те и ще те имам.
— Опитай, Арделия — каза Сам. — Да потанцуваме…
Той посегна към нещото пред себе си, но изкрещя и отдръпна ръката си веднага щом докосна шлифера. Това вече не беше шлифер — беше някаква ужасна отпусната кожа и тя сякаш се опитваше да обхване огромен куп от току-що използвани пликчета чай.
Нещото се плъзна към падналия шкаф за книги и се свлече в сянката зад него. Изведнъж миризмата на пликче с лавандула стана много по-силна.
От сянката се чу жесток смях. Смехът на жена.
— Твърде късно, Сам — каза тя. — Вече е твърде късно. Работата е свършена.
„Арделия се върна“ — помисли Сам, а отвън се чу страхотен, раздиращ трясък. Сградата се заклати под тежестта на дървото, което падна върху нея, и светлините угаснаха.
9.
Останаха в пълна тъмнина само за секунда, но изглеждаше много по-дълго. Арделия се засмя отново и този път смехът й беше странен и пронизителен — като смях, усилен от мегафон.
После се включи едничката аварийна крушка високо на една от стените и хвърли върху отделението с рафтовете книги блед сноп светлина. Навсякъде затанцуваха сенки като разплетени кълба прежда. Сам чу жужащия шум на аварийното захранване. Тръгна към Наоми, която все още беше на колене до Дейв, на два пъти почти се спъна в купчините книги, разпилели се от прекатурения шкаф.
Наоми вдигна очи към него. Лицето й беше бяло, ужасено и обляно в сълзи.
— Сам, мисля, че Дейв умира.
Той коленичи до тях. Очите на стареца бяха затворени и той дишаше с резки, неравни хрипове. От двете му ноздри и от едното ухо течаха тънки струйки. На челото му, точно над дясната вежда, имаше дълбока, смачкана вдлъбнатина. От вида й стомахът на Сам се сви. Една от скулите на Дейв явно беше счупена, а дръжката на пожарогасителя се беше отпечатала отстрани върху лицето му и беше оставила ясни линии от кръв и синини. Приличаше на татуировка.
— Трябва да го закараме в болницата, Сам!
— Мислиш ли, че тя ще ни пусне оттук сега? — попита той и сякаш в отговор на този въпрос към тях политна огромна книга — томът с буквата „Т“ от „Оксфордския речник на английския език“. Идваше от неравния кръг светлина, която хвърляше аварийната лампа, закачена на стената. Сам дръпна Наоми назад и двамата се проснаха върху мръсната пътека. Трите килограма думи — „табу“, „тигър“, „трилър“ и „тумор“ профучаха през мястото, където преди миг беше се намирала главата на Наоми, удариха се в стената и паднаха на пода като разтурена палатка.
От сенките се чу пронизителен смях. Сам се изправи на колене и видя един прегърбен силует да преминава по пътеката зад падналия шкаф. „Тя все още се променя — помисли си Сам. — А в какво, един Господ знае.“ Нещото кривна наляво и изчезна.