— Дръж я, Сам — изхриптя Наоми и го сграбчи за ръката. — Дръж я, Сам, моля те, дръж я.
— Ще се опитам — каза той. Прекрачи проснатите крака на Дейв и навлезе в по-дълбоките сенки зад прекатурения шкаф за книги.
10.
Миризмата го подлудяваше — миризма на лавандула, в пликче, примесена с прашния аромат на книгите от всички отминали години. Тази миризма, прибавена към вятъра, който фучеше отвън като товарен влак, го накара да се почувства като пътешественика във времето на Хърбърт Уелс… а самата библиотека, в утробата на която се намираше, беше неговата машина на времето. Той бавно тръгна по пътеката, стискайки нервно топката от дъвчащи бонбони в лявата си ръка. Книгите го обкръжаваха и сякаш му се мръщеха. Рафтовете бяха два пъти по-високи от него. Чуваше тракането и скърцането на обувките си върху стария линолеум.
— Къде си? — извика той. — Ако ме искаш, Арделия, защо не дойдеш да ме хванеш? Аз съм тук!
Никакъв отговор. Но тя скоро ще излезе, нали? Ако Дейв е бил прав, промяната й беше настъпила и тя нямаше много време.
„Полунощ — помисли си той. — Библиотечният полицай ми даде време до полунощ, така че може би толкова време й остава. Но полунощ е чак след три и половина часа… Едва ли Дейв може да издържи толкова.“
После му хрумна друга мисъл, още по-неприятна: ами ако, докато той се прокрадва тук, в тъмните пътеки, Арделия е обиколила и се насочва към Наоми и Дейв?
Сам стигна до края на пътеката, не чу нищо и премина в следващата. Тя беше празна. Чу слаб, шепнещ звук над себе си, вдигна очи и видя как половин дузина тежки книги се изсипват от един от рафтовете над главата му. Отскочи назад с вик, а книгите паднаха, удариха го по бедрата и той чу лудия смях на Арделия от другата страна на шкафа.
Представяше си я там, залепена за рафтовете като паяк, издут от отровата, и тялото му започна да действа, преди още мозъкът му да успее да помисли. Той се завъртя на пети като пиян войник, който се опитва да направи кръгом, и удари рафта с гръб. Шкафът се наклони от удара, а смехът се превърна в писък на страх и изненада. Сам чу плясък, когато нещото се измъкна от мястото си на лавицата. След секунда шкафът се преобърна.
Това, което се случи после, беше нещо, което Сам не беше предвиждал: шкафът, който беше бутнал, се прекатури на пътеката, разпиля книгите си като водопад и удари следващия. Вторият падна върху третия, третият върху четвъртия и всички започнаха да падат като плочки на домино — по цялата огромна, тъмна зала. С трясък и дрънчене се разпиляваше всичко — от романите на Мариат до „Пълното издание на приказките на Братя Грим“. Той чу как Арделия изпищя отново и се стрелна към полегналия съборен шкаф. Покатери се като по стълба, риташе книгите по пътя си, за да си намери стъпала, и се подпираше с ръка.
Скочи от другата страна и видя бяло, адски безформено същество, което се измъкваше изпод купчина атласи и пътеводители. То имаше руса коса и сини очи, но дотук свършваше всяка прилика с човек. Илюзиите му бяха изчезнали. Съществото беше дебело, голо нещо, чиито ръце и крака завършваха със сраснали нокти. Под врата му като огромна гуша висеше торба от кожа. Тялото му беше омотано от тънки бели влакна. У него имаше нещо, което неприятно напомняше бръмбар, и Сам изведнъж започна да пищи вътрешно — тихи, атавистични писъци, които преминаваха във всичките му кости. Това е то. Бог да ми помага, това е то. Усети отвращение, но скоро ужасът му премина — сега, когато наистина видя нещото, то не беше толкова страшно.
После то започна отново да се променя и чувството на облекчение у Сам изчезна. То нямаше лице в нормалния смисъл, но под изпъкналите му сини очи започна да се издува рогова форма, която излизаше от лицето, взето от представление на ужасите, като къс хобот на слон. Очите се разтегнаха встрани, станаха първо китайски, а после — очи на насекомо.
Беше покрито с трептящи, прашни нишки.
Част от Сам искаше да избяга — пищеше към него да избяга, — но по-голямата част от него искаше да се отбранява. И когато смукалото от плът на нещото го докосна, Сам усети огромната му сила. Изпълни го чувство на летаргия — чувство, че ще е по-добре, ако просто остане неподвижен и остави нещата както са си. Вятърът се беше превърнал в далечен, сънлив вой. Беше някак успокояващ — както звукът от прахосмукачка го беше успокоявал като много малък.
— Сам? — извика Наоми, но гласът й беше далечен, маловажен, — Сам, добре ли си?