Беше ли си помислил, че я обича? Колко глупаво. Направо смешно, като си помислиш… а ако трябва да се избира, с това Нещо тук беше много по-хубаво.
Това нещо имаше… приказки за разказване.
Много интересни приказки.
Цялото безформено тяло на бялото нещо сега се стремеше към смукалото — то влезе само в себе си и смукалото се удължи. Цялото същество придоби форма на тръба, а остатъкът от тялото му увисна безполезно и забравено, както беше висяла торбата под шията му. А жизнеността му се беше пренесла в този рог от плът — тръба, през която то щеше да изсмуче жизнеността и същността на Сам в себе си.
И беше приятно.
Смукалото нежно се плъзна по краката на Сам, притисна се за малко до слабините му, после се издигна нагоре и замилва корема му.
Сам падна на колене, за да предостави достъп до лицето си. Почувства как очите му започнаха да парят леко и приятно, а от тях започна да изтича някаква течност — не сълзи, беше по-гъста от сълзи.
Смукалото обхвана очите му; той видя как вътре в него едно розово цветче гладно се отваря и затваря. Всеки път, когато се отваряше, зад него се разкриваше дълбок мрак. После се сви, образувайки дупка в цветчето — тръба в тръбата, и с чувствено забавяне се плъзна по устните и бузата му към този лепкав поток. Безформените сини очи го гледаха гладно.
„Но глобата беше платена.“
Като призова и последната частица от силата си, Сам хвана с дясната си ръка смукалото. То беше горещо и отровно. Мъничките нишки плът, които го покриваха, опариха дланта му.
То потрепери и се опита да се дръпне. За момент Сам почти го загуби, а после сви ръката си в юмрук, забивайки ноктите си в месото на нещото.
„Ето! — извика той. — Ето, имам нещо за теб, кучко! Нося ти го чак от Сейнт Луис!“
Вдигна лявата си ръка и натъпка лепкавата топка от червени дъвчащи бонбони в края на хобота, запуши го така, както децата на онзи отдавнашен паркинг бяха запушили ауспуха на понтиака на Томи Рийд. То се опита да изпищи, но успя само да избръмчи сподавено. После отново се помъчи да се откъсне от Сам. Топката от дъвчащи бонбони се подаваше от единия край на извиващото се смукало като кървав мехур.
Сам успя да се изправи на колене все още със съпротивляващата се плът в ръка и се хвърли върху нещото-Арделия. То се извиваше и пулсираше под него, мъчеше се да го отхвърли. Затъркаляха се върху купчината нападали книги. То беше ужасно силно. За миг Сам се оказа очи в очи с него и беше поразен от омразата и паниката в погледа му.
После усети как то започна да се издува.
Той се отдръпна и пропълзя назад, дишайки тежко. Нещото в осеяната с книги пътека сега приличаше на гротескна плажна топка с хобот — плажна топка, покрита с фини косми, които трептяха като морски водорасли под напора на прилив. То се търкулна по пътеката със смукало, издуто като пожарникарски маркуч, завързан на възел. Сам гледаше, замръзнал от ужас и вцепенение, как нещото, което се беше нарекло Арделия Лорц, се задушаваше от собствените си димящи черва.
Върху опъващата се кожа се изрисува яркочервена пътна карта от кръв. Очите му се опулиха и гледаха към Сам с изражение на огромна изненада. То направи едно последно усилие да изхвърли меката топка от бонбони, но смукалото му беше широко отворено в очакване на храна и бонбоните останаха вътре.
Сам видя какво ще се случи и миг преди експлозията вдигна ръка към лицето си.
Парчета неземна плът се разлетяха във всички посоки. Струи гъста кръв опръскаха ръцете, гърдите и краката на Сам. Той извика със смесено чувство на отвращение и облекчение. След миг аварийната светлина загасна и отново ги потопи в тъмнина.
11.
И сега интервалът на тъмнина беше много кратък, но беше достатъчно дълъг, за да може Сам да усети промяната. Той я почувства в главата си — ясно усещане за неща, които са били излезли от релсите и постепенно се връщат на местата си. Когато аварийните светлини отново се включиха, те бяха вече четири. Захранването им издаваше не силно жужене, а тих, спокоен бръмчащ звук и те бяха много ярки, изгониха сенките и от най-далечните кътчета на залата. Той не знаеше дали светът на 1960, в който бяха попаднали, когато натриевата лампа се беше превърнала в живачна, беше реален или илюзия, но знаеше, че вече го няма.
Прекатурените шкафове за книги отново бяха изправени. На пътеката пред него имаше пръснати книги — около дузина, — но може би той ги беше съборил, докато се мъчеше да стане на крака. А вън шумът на бурята беше спаднал от грохот до мърморене; Сам чуваше как по покрива пада равномерен дъжд.
Нещото-Арделия беше изчезнало. По пода, по книгите и по него нямаше нито петна от кръв, нито парчета плът.