Имаше само една следа от нея — една златна обеца, която бляскаше на пода.
Сам се изправи неуверено на крака и я изрита. После пред очите му се спусна сива пелена и той се олюля, притворил очи, в очакване да припадне.
— Сам! — беше Наоми и гласът й звучеше разплакано. — Сам, къде си?
— Тук! — Той вдигна ръка, хвана в шепа кичур от косата си и дръпна силно. Глупаво може би, но свърши работа. Трептящата сивота не изчезна съвсем, но отстъпи. Сам тръгна обратно към зоната на каталозите. Вървеше с големи, внимателни крачки.
Същото бюро — грозна дървена маса на къси крака, стоеше при каталозите, но лампата с нейния старомоден, украсен абажур беше заменена от флуоресцентна лампа. Разбрицаната пишеща машина беше заменена от компютър „Епъл“. И дори и да не беше сигурен в кое време се намира, един поглед върху кашоните на пода щеше да го убеди — те бяха пълни с разноцветни найлонови опаковки.
Наоми все още стоеше на колене до Дейв в края на пътеката и когато Сам стигна до нея, видя, че пожарогасителят (въпреки че бяха минали трийсет години, той, изглежда, беше същият) отново беше здраво закрепен на стената… но формата на дръжката му все още беше отбелязана върху бузата и челото на Дейв.
Очите на стареца бяха отворени и когато видя Сам, той се усмихна.
— Не е… зле — прошепна той. — Обзалагам се, че не си знаел, че го носиш… в себе си.
Сам почувства огромно самодоволно чувство на облекчение.
— Не. Не знаех.
Той се наведе и показа три пръста пред очите на Дейв.
— Колко пръста виждаш?
— Около… седемдесет и четири — прошепна Дейв.
— Ще извикам „Бърза помощ“ — каза Наоми и се заизправя. Лявата ръка на Дейв я хвана за китката и не й даде да стане.
— Не. Не още. — Очите му се преместиха върху Сам. — Наведи се. Трябва да шепна.
Сам се наведе над стареца. Дейв го обхвана с трепереща ръка зад врата. Устните му гъделичкаха ухото на Сам и Сам с усилие остана неподвижен — гъдел го беше.
— Сам — прошепна той. — Тя чака. Запомни… тя чака.
— Какво? — попита Сам. Почувства се почти абсолютно объркан. — Дейв, какво искаш да кажеш?
Но ръката на Дейв беше паднала. Той гледаше нагоре към Сам, през Сам, а гърдите му се издигаха учестено.
— Отивам — каза Наоми, очевидно разстроена. — До бюрото има телефон.
— Не — каза Сам.
Тя се обърна към него, очите й блестяха, устата й беше оголила в яростна гримаса равните й бели зъби.
— Какво искаш да кажеш? Луд ли си? Най-малкото черепът му е счупен. Той е…
— Той си отива, Сара — каза тихо Сам. — Много скоро. Остани с него. Бъди негов приятел.
Тя погледна надолу и този път видя това, което беше видял Сам. Зеницата на лявото око на Дейв се беше смалила колкото главичка на карфица, а зеницата на дясното му око беше огромна и втренчена.
— Дейв? — прошепна тя, уплашена. — Дейв? Но Дейв отново гледаше към Сам.
— Запомни — прошепна той. — Тя ча…
Очите му се оцъклиха. Гърдите му още веднъж се надигнаха, спаднаха… и вече не се надигнаха.
Наоми захлипа. Сложи ръката му на бузата си и затвори очите му. Сам мъчително коленичи и я прегърна през кръста.
Глава 15
„Улица Ангъл“ (III)
1.
Тази нощ и следващата бяха безсънни за Сам Пийбълс. Той лежеше буден в леглото си, беше запалил всички лампи на втория етаж, и мислеше за последните думи на Дейв: „Тя чака.“
Призори на втората нощ започна да вярва, че разбира какво се беше опитал да каже старецът.
2.
Сам мислеше, че Дейв ще бъде погребан в Баптистката църква в Провърбия и малко се изненада, че той се беше приобщил към католическата вяра в някакъв момент между 1960 и 1990. Службата беше отслужена в църквата „Свети Мартин“ на 11 април — ветровит пролетен ден, в който времето беше ту облачно, ту слънчево.
След службата на гробищата имаше помен на „Улица Ангъл“. Когато Сам пристигна, там имаше почти седемдесет души, които ходеха по стаите на долния етаж или приказваха на групи. Всички бяха познавали Дейв и говореха за него с хумор, уважение или неугасваща любов. Пиеха лимонада в пластмасови чаши и ядяха сандвичи хапки. Сам се местеше от група на група, от време на време разменяше по някоя дума с тези, които познаваше, но не се спираше за разговор. Рядко изваждаше ръката си от джоба на тъмното си сако. На връщане от църквата беше спрял в магазина „Пигли Уигли“ и беше взел половин дузина целофанови пакетчета — четири тънки и дълги и две правоъгълни.
Сара я нямаше.
Смяташе да тръгва, когато забеляза Луки и Рудолф, които седяха в един ъгъл. Между тях имаше колода карти, но не се виждаше да играят.