— Здравейте, момчета — каза Сам, като се доближаваше. — Сигурно не ме помните…
— Как не — каза Рудолф. — За какви ни мислите? За двама слабоумни? Вие сте приятел на Дейв. Дойдохте в деня, когато правехме плакатите.
— Вярно! — възкликна Луки.
— Намерихте ли онези книги, които търсехте? — попита Рудолф.
— Да — каза Сам и се усмихна. — Накрая ги намерих.
— Вярно! — възкликна Луки.
Сам извади четирите плоски целофанови пакетчета.
— Донесъл съм ви нещо, момчета.
Луки погледна надолу и очите му светнаха.
— Локуми; Долф! — каза той и възторжено се ухили. — Виж! Гаджето на Сара ни е донесъл от онези проклети локуми! Прекрасно!
— Ей, дай ми ги, стар пияницо! — каза Рудолф и ги грабна. — Този глупак ще ги изяде всички наведнъж и довечера ще се насере в леглото, нали разбирате — каза той на Сам. После обели един локум и го подаде на Луки. — Вземи, глупако. Другите ще ти ги пазя.
— Вземи си и ти един, Долф. Хайде.
— Знаеш, че не мога, Луки. Тези неща ме изгарят и от двата края.
Сам не обърна внимание на тази интермедия. Той гледаше упорито към Луки.
— Гаджето на Сара? Откъде си чул това?
Луки отхапа наведнъж половината локум, после вдигна очи. Изражението му беше едновременно добродушно и лукаво. Той се почеса по носа и каза:
— Когато си в програмата, чуваш всякакви неща. Така си е.
— Той не знае нищо, господине. Само си чеше езика.
— Това не е нищо, а са глупости — извика Луки и отхапа нова гигантска хапка локум. — Знам, защото Дейв ми каза! Снощи! Сънувах сън и Дейв беше в него, и ми каза, че този човек е гадже на Сара!
— А Сара къде е? — попита Сам. — Мислех, че ще е тук.
— Тя говори с мен след панихидата — каза Рудолф. — Каза ми, че ако искате да я видите, знаете къде да я намерите по-късно. Каза, че веднъж сте я видели там.
— Тя ужасно обичаше Дейв — каза Луки. Внезапно една сълза се появи на ръба на клепача му и се търкулна надолу по бузата. Той я избърса с опакото на ръката си. — Всички го обичахме. Дейв винаги толкова ни помагаше. Сега е много лошо, нали разбирате. Наистина много лошо — и изведнъж избухна в сълзи.
— Е, нека ви кажа нещо — каза Сам. Той приклекна до Луки и му подаде носната си кърпа. Самият той беше близо до сълзите и беше ужасен от това, което трябваше да направи… или да се опита да направи. — Накрая той успя. Умря трезвен. Каквито и приказки да чуете, знайте това, защото аз знам, че е вярно. Той умря трезвен.
— Амин — каза почтително Рудолф.
— Амин — съгласи се Луки и се върна. Той подаде на Сам кърпичката му. — Благодаря.
— Няма нищо, Луки.
— Кажи, нямаш ли още от онези проклети локуми, а?
— Не — каза Сам и се усмихна. — Нали знаеш поговорката, Луки — и едно е много, а и хиляда не са достатъчно.
Рудолф се засмя. Луки се усмихна… и отново се почеса по носа.
— А какво ще кажеш за четвърт долар, нямаш ли излишен четвърт долар, а?
3.
Първата мисъл на Сам беше да се върне в библиотеката, но това, което беше казал Долф, беше друго — със Сара той беше ходил в библиотеката веднъж — в онази ужасна нощ, която вече му се струваше, че е била преди десет години, но те бяха били там заедно — не я беше виждал там — както например виждаш някого през прозореца или…
Тогава си спомни кога и къде наистина беше виждал Сара през прозореца — точно тук, на „Улица Ангъл“. Тя беше част от групата на задната полянка и правеше това, което правеха всички, за да се запазят трезвени. Той мина през кухнята, както беше направил през онзи ден, поздрави още няколко души. Бърт Айвърсън и Елмър Баскин бяха в една от групичките, пиеха сладоледов пунш и слушаха с досада една стара жена, която Сам не познаваше.
Отвори кухненската врата и излезе на задната веранда. Денят отново беше станал сив и ветровит. Задният двор беше пуст, но на Сам се стори, че зад храстите, които ограждаха задния двор, се вижда проблясък с пастелен цвят.
Слезе по стъпалата, пресече задния двор и почувства как сърцето му отново започва да бие много силно. Ръката му се плъзна в задния джоб и извади двете останали целофанови пакетчета. Те бяха пълни с червени дъвчащи бонбони „Десятка“. Разкъса ги и започна да омесва топка, много по-малка от онази, която беше направил в датсуна в понеделник вечерта. Сладникавата захарна миризма беше пак така непоносима както винаги. В далечината се чуваше приближаващ се влак и той го накара да помисли за съня му — за този, в който Наоми се беше превърнала в Арделия.
„Твърде късно, Сам. Вече е твърде късно. Злото е сторено.“
„Тя чака. Помни, Сам — тя чака.“
Имаше много истина в сънищата — понякога.