Уил мина под масивната арка на входа на Темз Хаус и се яви на рецепцията. Беше се досетил, че няма да го приемат като първостепенен гост и четирийсет минути по-късно подозренията му се потвърдиха - още чакаше. Накрая се появи да го посрещне някаква млада жена. Отначало Уил си помисли, че е секретарка - отчасти заради възрастта ѝ и отчасти заради полата, която изглеждаше твърде тясна за агент. Според опита му, макар и поостарял, агентите обикновено не се опитваха да привличат внимание към задниците си. Оказа се, че греши.
- Господин Пайпър? - попита тя. - Аз съм Ани Лок, агент по вашия случай.
Имаше къса руса коса като от фина коприна, яркосини очи и много бяла кожа, под която прозираха капилярите ѝ.
„Поредната трийсетинагодишна красавица с хубави крака, помисли си пренебрежително той. - Точно каквото ми трябваше".
- Наричайте ме Уил - каза той.
- Добре, Уил, надявам се, че сте пътували удобно. Какво ще кажете да идем в кабинета ми?
- Водете — каза той и зае удобна позиция, от която да наблюдава приятно полюшващите ѝ се задни части.
Кабинетът ѝ на петия етаж беше малък и му каза всичко, което му трябваше, за положението ѝ. Без връзките на Нанси изобщо нямаше да е тук, но англичаните явно бяха предоставили помощ само на думи, без реална движеща сила зад тях.
- Откога работите в службите за сигурност? - попита той.
- Вече пета година - отвърна тя, докато сядаше зад бюрото си и му посочваше стола.
- А преди това?
- Университет - каза тя.
Господи, няма дори трийсет, помисли си той.
- Разбирам.
- Е - започна тя, - да поговорим за сина ви. Има ли някакви новини от снощи?
Уил поклати глава.
- Обадих се на жена ми от колата. Нищо ново.
- И нищо друго освен съвпадението по време, което да дава основания да се предполага, че екскурзията му до Англия има нещо общо със случая „Китайски апокалипсис".
- Не.
- Сигурна съм, че разбирате, Уил - момчетата горе се съгласиха да отделят ресурс по случая само заради минималния шанс от връзка между двете неща.
- Разбирам, Ани. - Не беше поискал разрешение да се обръща към нея на малко име. - Разбирам също, че това е направено като жест между службите.
- Именно.
- Е, оценявам го. И съм благодарен. Надявам се, че не ви откъсвам от нещо, което смятате за по-важно.
Тя даде гласова команда и на стенния екран се появи лицето на Филип.
- Нека просто намерим сина ви, а?
Беше експедитивна, това поне не можеше да се отрече. Разполагаше с всички необходими данни на екрана. Записи от камери на летището, метрото, гарата Кингс Крос. И презентацията ѝ беше стегната. В някои отношения му напомняше за младия специален агент Нанси Липински, като му бе стоварила случая „Апокалипсис". Ани Лок обаче нямаше онази жар, не бе така ревностна и проявяваше известен цинизъм - качество, по което си падаше открай време.
Гледаше с известна гордост снимките на Филип. Момчето определено беше самостоятелно. Някой можеше и да го следи, но никой не го водеше. Ето го, оправяше се сам в един чужд град. Няколкото кадъра, запечатали лицето му, показваха известно безпокойство, смесено с решимост да изпълни мисията си - каквато и да беше тази мисия.
- Не ми прилича на отвлечено или подлъгано дете - отбеляза Ани. - Напротив, върви целенасочено. Никакво мотаене и зяпане на забележителности. Използва нетпена си, за да обмени пари след минаването през митницата, напуска „Хийтроу" с Пикадили Лайн71, отива направо на Кингс Крос, където вероятно си купува билет с пари в брой и изчезва.
- Знаете ли кой влак е взел?
- Боя се, че не. Не успяхме да го открием на записите от камерите.
- Накъде може да се отпътува от Кингс Крос?
- На север. Мидлендс, Къмбрия, Йоркшър, Шотландия.
- Не можете ли да го проследите по мобилния?
- Изглежда го е изключил.
- Ах, малък...
- Предполагам е наясно, че родителите му разполагат с повече средства да го открият, отколкото семействата на други деца.
- Умно хлапе е.
- Син на Уил Пайпър. Както и може да се очаква, нали? Случаите ви са включени в подготвителните ни програми, между другото.