Париш вдигна ръце.
- За какво ни е изследване? Върху никоя от картичките няма отпечатъци.
- Можем да проверим мастилото. Засега всички са изрисувани с един вид писалка.
- Нещо друго?
- Трябва да ти кажа, Боб, че работата ми се вижда съмнителна. Може наистина да е имитатор, но е възможно и извършителят нарочно да подтиква китайското правителство към някакво действие. Помисли си само. Всичко дотук говореше за стара база данни. Всички тези дипломати се намират в Щатите само от няколко години. И не живеят в посолството. Доколкото знам, базата данни на Зона петдесет и едно включва домашните им адреси.
- Е, май ще трябва просто да изчакаме и да видим дали някой или всички тези дипломати няма да гушнат букета утре, нали така? - жлъчно попита Париш.
Интеркомът му избръмча. Отново го търсеха от Белия дом. Пусна разговора на спикърфон и преразказа чутото от Нанси на Дан Гладуел.
Гладуел беше насред изречението, когато помоли Париш да изчака за момент. Когато се обади отново, той каза:
- Боб, току-що научих от държавния секретар, че китайците си събират багажа и заминават. Евакуират цялото посолство. Към „Дълес" лети самолет, който да ги откара в родината им. Подали са официален протест. Искам след пет минути да си тук, за да докладваш на президента.
Уил и Ани разширяваха концентрично зоната на претърсване и към края на деня бяха посетили всички жители в радиус три километра от мястото на подаване на сигнала. Мълвата се бе разпространила в Пин и някои фермери знаеха предварително за посещението им. Малцина ги посрещнаха сърдечно; повечето реагираха откровено гадно на неканените гости. Никой нямаше представа къде се е дянал Филип.
Слънцето клонеше към залез, когато потеглиха обратно към Къркби Стивън. Настроението на Уил напълно съответстваше на мрачния късен следобед.
- Хайде да те поканя на вечеря - каза Ани, без да откъсва очи от лъкатушещия път. - Забелязах едно приятно заведение срещу хотела.
- Да, става - машинално отвърна той.
Тя го изгледа.
- Ще го намерим, Уил.
- Не можем ли да накараме полицията да направи още едно въздушно претърсване утре?
- Честно казано, съмнявам се. Полицай Уилсън даде да се разбере, че са приключили, но ако излязат нови сведения, да му се обадим.
Отново усети как долината го смазва и му се прииска да се освободи от хватката ѝ и да излезе на открито, където да диша по-спокойно. Теренът скоро се промени и това му донесе известно облекчение. Филип обаче щеше да прекара още една нощ някъде в онази мрачна долина. Дали се крие? Или е задържан принудително? Уплашен ли е?
Написа есемес на Нанси, в който сбито и стегнато обясни положението.
Отговорът ѝ бе Ох, Господи... и Уил почти чу въздишката ѝ.
Изчака за още, после я попита дали е добре.
Да. Ти?
Мърдам.
Големи проблеми с Китай. Имам нужда да чуя, че Фили е в безопасност.
Ще се погрижа. Обещавам.
- Жена ти ли беше? - попита Ани.
Той изсумтя утвърдително.
- Сигурно не е на себе си от притеснение.
В стаята си Уил си наплиска лицето и смени ризата си. Включи новините по телевизията и бързо научи за „китайския проблем", за който бе споменала Нанси. Тя беше в средата на всичко като жълтък в яйце, това поне беше сигурно.
Мобилният му завибрира и зазвъня на леглото. Реши, че е Нанси, но когато го доближи на няколко крачки, се хвърли към устройството.
На екрана пишеше ФИЛИП!
- Филип! - изкрещя той в телефона. - Къде си?
Последва вледеняващо мълчание. Не се чуваше абсолютно нищо.
- Филип?
- Аз съм негов приятел. - Гласът беше тих. Момичешки. Със същия къмбрийски акцент, който бе слушал през целия ден.
Уил усети колебливостта ѝ. Ако я натиснеше прекалено, щеше да му затвори. Беше прочут във ФБР с методите си на разпит.
- Аз съм татко му.
- Знам.
- Той добре ли е?
Последва тихо „Да".
- Мога ли да говоря с Филип?
- В момента не съм при него.
- Къде е той?
- На сигурно място.
- Ти къде си?
- В библиотеката.
- В Къркби Стивън ли?
- Да.
- Ако дойда, може ли да поговорим?
- Само ако обещаете, че ще бъдете сам.
- Обещавам.
- Имате ли кола?
- Не. Да. Да, имам кола.
- Добре. Ще ни трябва кола, ако искате да го видите.
- Как ще разбера коя си?
- Аз ще ви позная. Вие сте Уил Пайпър.
Филип затвори и мислите му запрепускаха. Ако забъркаше Ани, вероятно щеше да уплаши момичето и открехнатата врата да се затръшне. Не можеше да използва такси. Ако беше доброто старо време, щеше да отмъкне кола, но нямаше представа дали подобно нещо е възможно с електромобилите на паркинга.