До единия стълб имаше лебедка. Сърцето ѝ заблъска в гърдите, когато грабна дръжката и я завъртя. Натисна с цялата си тежест и колелото направи един оборот. Портикулът се вдигна мъничко.
Явно можеше да се справи с адската машина, но не биваше да избяга и да остави портата отворена. Някой щеше да забележи и щяха да я хванат!
Хрумна ѝ идея, несъмнено вдъхновена от милостивия Бог. Наблизо се търкаляше сух клон, паднал от едно дърво до манастирската стена. Клариса го взе и отново завъртя колелото, докато не повдигна решетката достатъчно, за да може да пропълзи по гръб под нея. Притисна с рамо лоста и пъхна клона между зъбците на колелото. Отпусна рамото си и чу как дървото изхрущя от силния натиск. Портикулът обаче си остана вдигнат!
Клариса бързо легна по гръб и се промъкна под решетката, ритайки с обутите си в сандали крака, обхваната от ужас от скърцането на дървото. Ако клонът се счупеше, решетката първо щеше да прониже бебето ѝ, а после и нея и двамата щяха да умрат от ужасна и болезнена смърт.
За щастие успя да премине и се изправи тържествуващо от другата страна на стената. След това с цялата си сила хвана решетката и я натисна надолу.
Клонът се прекърши и земята се разтресе под краката ѝ, когато портикулът рязко се спусна.
Клариса обърна гръб на манастира Вектис и затърси пътеката към кея.
Конете запръхтяха неспокойно, когато Лука влезе в конюшнята. Беше тъмно и студено, а той бе уплашен от собствената си дързост, че се е осмелил да дойде тук.
- Ехо? - повика тихо. - Има ли някой?
- Тук съм, Лука - отвърна тънък гласец. - В дъното.
Откри я благодарение на лунната светлина, проникваща през отворената врата. Елизабет беше в яслата на голяма кафява кобила и се бе сгушила до корема ѝ, за да се стопли.
- Благодаря, че дойде - рече тя. - Страхувах се, че няма да го направиш.
Вече не плачеше. Беше твърде студено за сълзи.
- Премръзнала си - отбеляза той.
- Така ли? - Тя протегна ръка към него. Когато докосна алабастровата ѝ китка, той хвана ръката ѝ и я задържа.
- Да. Премръзнала си.
- Ще ме целунеш ли, Лука?
- Не мога!
- Моля те.
Младият монах бе ужасно смутен.
- Защо ме измъчваш? Знаеш, че не мога. Дал съм обет! Пък и дойдох да чуя мъката ти. Говореше за някакви крипти.
Пусна ръката ѝ и се дръпна назад.
- Моля те, не ми се ядосвай. Утре ще ме заведат в криптата.
- Защо?
- Искат да легна с мъж, нещо, което никога не съм правила - изплака тя. - И други момичета ги е сполетяло същото. Видях ги. Родили са деца, които им отнемат, след като ги отбият. Някои раждат отново и отново, докато не полудеят. Моля те, не позволявай същото да стане и с мен!
- Това не може да е истина! - възкликна Лука. - Това е Божие място!
- Истина е. Има тайни във Вектис. Не си ли чувал какво се приказва?
- Чувал съм много неща, но не съм виждал нищо с очите си. Вярвам на онова, което виждам.
- Но вярваш в Бог - възрази тя. - А не си Го виждал.
- Това е друго! - запротестира той. - Не ми е нужно да Го видя. Чувствам присъствието Му.
Елизабет започна да се отчайва. Събра кураж, пресегна се и успя да хване ръката му.
- Моля те, Лука, легни с мен. Тук, в сламата.
Придърпа ръката му и я допря до гърдите си. Лука почувства стегнатата плът под наметалото ѝ и ушите му забучаха от нахлулата кръв. Прииска му се да обхване с длан прекрасната ѝ гръд и за миг едва не го стори. Но успя да се овладее и се дръпна назад, като се удари в стената на яслата.
Тя го погледна с обезумели очи.
- Моля те, Лука, не си отивай! Легнеш ли с мен, няма да ме отведат в криптата. Няма да им бъда от полза.
- А какво ще се случи с мен! - изсъска той. - Ще бъда прокуден! Няма да го направя. Посветил съм се на Бог. Моля те, трябва да те оставя!
Докато тичаше към изхода, Лука чуваше тихия плач на Елизабет, смесен с цвиленето на разтревожените коне.
Клариса беше сигурна, че е на прав път, защото ревът на морето се усилваше. Фериботът беше завързан за дървения кей за през нощта. До кея имаше схлупена къщичка с тъмни прозорци. Реши, че лодкарят е заспал. Когато се събудеше, тя щеше да му направи предложение.
На сутринта буреносните облаци бяха надвиснали ниско и тежко над острова. Обърканият и смутен Лука беше будувал цялата нощ. На утреня му бе почти невъзможно да се съсредоточи върху химните и псалмите, а през краткото време преди да се върне в катедралата за отслужването на първия час, претупа задълженията си.
Накрая стана непоносимо. Притисна ръка към корема си, отиде тихо до наставника си брат Мартин и го помоли за позволение да пропусне молитвата, за да отиде до лечебницата.